Многоръкият бог на далайна

Там все така всичко пушеше, гъстата слуз гореше по аварите и на бившия бряг имаше купища тлеещи гадни твари. Но пък вонята вече не беше така задушаваща и беше ясно, че след ден-два всичко ненужно ще изгори, земята ще изсъхне и ще могат да опънат палатката.

Жените избраха за лагер място колкото се може по-далече от новата граница, съвсем близо до сухите оройхони, и се приготвиха да бранят владенията си от всички натрапници, които можеше да се появят. Енжин седеше наглед все така безучастен, но всъщност мислеше за много важни неща. Най-сетне беше осъзнал дарбата си на илбеч и сега прехвърляше един вариант сред друг и мислеше как, без да погуби самия себе си, да помогне на всички. В помътения му разум се бе загнездила една важна мисъл: че сухият оройхон е лошо нещо. Защото на него ще дойдат церегите и баргедите и всички останали просто ще трябва да работят повече. И безумният илбеч реши да построи покрай границата двойна редица оройхони — едната от мокри, където изгнаниците да могат да си намират прехрана, другата с огнени авари и суха ивица, където да могат да живеят.

Разяреният Йороол-Гуй вилнееше по крайбрежието, но на следващия ден, без да каже нищо на жените си, Енжин все пак отиде до далайна и построи още един оройхон, като разшири мъртвата ивица.

И когато с вдигнати ръце и пламтящ взор понечи да стъпи на новия оройхон, повърхността на далайна се завъртя в бесен водовъртеж и Йороол-Гуй изскочи и се стовари на крайграничния оройхон, като отряза пътя му за отстъпление. Ако това се бе случило преди два или три дни, Енжин направо щеше да умре от страх, но сега, все едно беше легендарният Ван, той заплаши с юмрук гърчещото се върху аварите чудовище и тръгна покрай границата натам, където се извисяваше Стената на Тенгер.

Пипалата на Йороол-Гуй се пърлеха и пукаха на огъня, овъгляваха се, но от съставеното сякаш само от лигави буци тяло израстваха нови. Туловището се тресеше, по камъните течаха потоци отровна влага, лепкав нойт и синя като бисер кръв, гигантски облак дим забули цялата околност и стигна чак до сухите оройхони, така че наскоро назначеният за одонт благороден Хооргон трябваше да се затвори в своя алдан-шавар и да не излиза цяла седмица.

А изгарящият жив и тутакси раждащ се отново Йороол-Гуй не се махаше от аварите. Може би разбираше, че е отрязал илбеча на мъртвата ивица, и го чакаше да се задуши. Защото точно така трябваше да стане — Енжин нямаше нито гъба, нито вода, да не говорим за сок или смола от туйван; но, от друга страна, в него нямаше и страх, нямаше и разсъдък в общоприетия смисъл на тази дума. И той продължи да строи и точно това го спаси. Следващият оройхон обгори лицето му, но макар да беше мъртва земя, на него нямаше пушек и отровна смрад, понеже още нямаше нойт, който да полепне по аварите. Изгарящата горещина обаче беше непоносима и Енжин затича напред.

Три дни безчувственият Йороол-Гуй не слезе от кладата, която си беше направил сам, но после и той явно започна да се изтощава, така че изпълзя в далайна и изчезна. За тези три дни Енжин издигна по границата четири оройхона и създаде смъртоносно опасния път, който на следващата година така бе поразил Хулгал. И може би щеше да продължи да строи и още, но просто не можеше да издържа повече без вода до пламтящите авари. Единствената чавга, която носеше, беше изсмукал още на втория ден — след това само дъвчеше и смучеше останалата от нея влакнеста топчица.

На третия ден Енжин се предаде и тръгна назад през пушеците.

Когато стигна мокрия оройхон, първата му работа беше да почне да копае за чавга. И добре че намери само малко — иначе щеше да преяде и да умре. След като утоли жаждата си, той тръгна към сухата ивица, където би трябвало да го чакат жените му. Но на средата на пътя срещна Ерхаай — тя подаде глава от хохиура и уплашено му подвикна:

— Не ходи там. Там има цереги!

Енжин веднага се шмугна в хохиура, приклекна до Ерхаай и попита:

— Другите къде са?

— Наминай я заклаха веднага, а Курингай побягна, но я настигнаха и също я заклаха. Наминай беше виновна за всичко. Церегите само искаха да ни изгонят, а тя взе да крещи, че земята била наша и че сме били стъпили на нея първи, и те…

— Трябва да ида да видя — каза Енжин. — Едва ли е хайка. Освен това вещите ни са там.

И като се криеше зад тесегите, се запромъква към синора. Ерхаай тръгна след него, макар да сумтеше недоволно. Наистина нямаше хайка — церегите бяха насядали до разхвърляния им багаж, ядяха сушен наъс и си приказваха.

— Не разбирам защо му е на одонта сухата ивица — каза един от тях. — Та тя за нищо не става…

— Но пък е удобна за граница — отбеляза един доста по-възрастен церег.

— Тук няма никаква граница — възрази по-младият. — Изобщо нищо няма…

— Може и да няма, обаче границата си е граница — каза по-старият.

— Нищо не разбирате вие — подхвърли началникът им. — Забравихте ли, че някъде тук обикаля илбечът? Утре ще дойдат още от нашите и правим хайката. Само помнете, че одонтът заповяда да не избиваме скитниците — трябва да заловим илбеча жив. Ясно ли е? Тия двете жени бяха последните!