Многоръкият бог на далайна

Всъщност в сърцето на сърдития на целия свят илбеч зрееше нов план, Енжин беше решил да избяга от всички, да построи сух оройхон само за себе си и да живее сам. Обаче трябваше да изчака на хората да им омръзне да търсят нови земи, да мине по мъртвата ивица и ако успее, да започне нов живот. Точно затова безумният строител се спотайваше и цели две години обикаляше крайбрежието, ядеше прогнила чавга и чакаше. И тръгна на път чак когато спряха и последните слухове и никой вече не се надяваше на чудеса. Все така носеше на рамо кошницата с багажа си, покрит с харвах, с която не предизвикваше ничии подозрения — дори церегите се отнасяха по-благосклонно към безвредните събирачи на харвах, отколкото към скитниците: нали все някой трябва да върши и тази отвратителна работа.

Една вечер Енжин стигна до Свободния оройхон. Много добре помнеше, че точно тук бе започнал дейността си в земите на вана, че точно този оройхон бе построил най-напред. Сега обаче нямаше да му позволят да остане тук. Просто да мине — може, обаче без да копае чавга, без да се приближава към шавара, без да посяга към хохиура. Тук всичко беше общо, но нямаше нищо за чужденците. И Енжин вървеше по синора между оройхона и сухата ивица и тактично не поглеждаше настрани. И изведнъж чу детски глас:

— Мишко, мишко, я смукни!

Момченцето, тригодишно най-много, очевидно беше избягало от майка си и сега бе стъпило в една дълбока локва, тъпчеше съсредоточено на място и гледаше как краката му потъват в смесената с нойт тиня. Мърлявото му личице сияеше от блаженство, че си играе на забранената и тъкмо затова толкова привлекателна игра. Нойтът вече се надигаше почти до коленете му, но детето не забелязваше, че вече няма да може да се изтръгне от хватката на мишката, смееше се доволно и затъваше все повече.

— Ха! — каза Енжин и спря. — Скоро ще потънеш до гуша. Я излизай!

И стъпи в калта, хвана детето и го измъкна от мляскащата дупка. Малчуганът сърдито се разпищя.

— Пак ли, Бутач?… — чу се глас и на синора откъм сухото изтича млада жена, взе си пищящото съкровище от ръцете на Енжин и почна да му благодари.

— Няма нищо — отвърна Енжин. — Няма да го оставя да се удави я.

Жената обаче вече бе взела и кошницата от ръцете му и го поведе на сухото, към една голяма палатка, вдигната до синора.

Не, не, ще вечеряте с нас и ще пренощувате — обясняваше тя. — Иначе няма къде. Знаете ли, тоя непослушник е по-пъргав и от тукка, само бели прави. Веднъж вече за малко да се удави в нойта — и пак гази в локвите. Направо не знам какво да го правя.

Енжин седна и я заслуша, докато тя пъргаво шеташе. Струваше му се, че си е вкъщи и че вече не трябва да ходи никъде.

В косата на жената матово сияеха скъпоценни украшения: извити гребени, направени от кост на блед уулгуй. И Енжин си помисли, че човек трябва да е не само много богат, но и уверен в себе си, за да позволи на жена си да носи такива скъпоценности посред бял ден и пред всички. Бледият уулгуй беше много рядък звяр и освен това много опасен. За разлика от черния, той не живееше в далайна, а в шавара, на долното, изцяло залято с нойт равнище, и не се приближаваше до изходите дори по време на мягмара. Енжин не беше и чувал някой да се е справял с блед уулгуй сам. От костичките по пипалата на уулгуя се правеха женски украшения, кръгчета, сияещи с безброй цветове, но и жените на одонтите рядко можеха да ги пришият на талховете си. В гърлото на малкия уулгуй пък имаше два бели полумесеца — и точно такива имаше и в косата на домакинята.

След няколко минути дойде и бащата на малкия Бутач — вървеше бодро, пееше си и влачеше за мустаците убит парх.

— А, гости ли имаме? — дружелюбно възкликна той, щом видя седналия пред палатката Енжин. — Много се радвам.

Енжин стана и тромаво се поклони.

— Бутач пак се беше наврял в нойта — каза жената — и този странник го измъкна.

— Благодаря, старче — каза ловецът.

Енжин за пръв път чу това обръщение и внезапно си помисли, че наистина може да бъде баща на този ловец в изподраскана, но здрава броня, на която би завидял всеки церег, и на прекрасната майка на непослушния Бутач, който забрави, че е сърдит, щом видя парха. И оттогава, когато си говореше сам, Енжин се наричаше точно така — старец.

Откъм аварите дойде втората жена на ловеца — носеше голямо блюдо питки. Беше съвсем млада и невероятно приличаше на Атай. А може би на Енжин само така му се стори, защото жената беше бременна. И гледаше странно, сякаш в нищото, сякаш заслушана как в тялото й расте бъдещото й дете. Докато носеха дете, всички жени, които можеха да си го позволят, връзваха на шията си поне едно бисерче в знак на това, че майката поема сълзите на бъдещото си дете върху себе си, а на него оставя само радостите. Тази носеше цяла огърлица от невероятно редки сини бисери.

Ловецът видя как Енжин гледа огърлицата и каза:

— Скъпоценностите са хубави само тогава, когато красят жените. Ванът, разбира се, има повече съкровища, но кой ги вижда? Аз съм намерил тези играчки и нека с тях си играят тези, които обичам.