Питките бяха поднесени със сок от туйван — нещо невиждано на мокрите оройхони. Енжин почна да отказва, но го сложиха да седне на почетното място и на всичките му благодарности ловецът само казваше:
— Топлата храна се готви лесно, нали аварът е наблизо. Да живеем, докато можем.
— Семейството ви е щастливо — каза Енжин. — Много оройхони съм обиколил, но не съм виждал семейство като вашето и не съм си и мислил, че такова щастие е възможно. Не говоря за питките — мнозина ядат питки, макар и никой да не ги споделя с чужди хора. Говоря за радостта.
— Прав си — каза жената със синята огърлица и обърнатият й навътре поглед чак сега заля Енжин със сиянието си. — Днес ядем сладка каша, утре може би ще се радваме и на чавгата, но ако не изядем кашата днес, до утре тя ще се вкисне. Тогава защо да ни е жал за нея? А радост трябва да има винаги.
Сутринта Енжин продължи пътя си. Тръгна през мъртвите земи към края на света, където искаше да си построи дом, за да живее в него сам, без да вижда никого… освен това семейство. И докато минаваше през отровните, замъгляващи разума пушеци и после, докато се гърчеше в мъките на строителството, илбечът си представяше как ще доведе в новите чисти и сухи земи широкоплещестия сивоок ловец, двете неземно прекрасни жени, непослушния мъничък Бутач и другото, още неродено детенце, детето на жената с огърлицата от сини бисери…
Шооран слушаше разказа на стареца. И двамата бяха забравили за времето и не забелязваха, че през отворите вече прониква жълтеникавата утринна светлина.
— И за пореден път излязох страхливец — тежко въздъхна старецът. — Не доведох никого, защото разбрах: такъв човек няма да пази тайната и да й се радва самичък. Всеки месец, щом приберях реколтата, се канех да ида да ги доведа, но излязох храбрец само в мечтите си. Десет години само се канех.
Старецът млъкна, върна се от миналото и погледна Шооран. Момчето седеше неподвижно, синята бисерна огърлица висеше от пръстите му.
— Това е мамината огърлица — каза Шооран.
— Ти дойде сам — каза старецът. — Благодаря ти. И ми прости всичко, което не направих.
После стана, обърна се към прозореца и въздъхна.
— Ето го и утрото. Ако се вярва на Йороол-Гуй, няма да доживея до вечерта, а имам още много работа. Все пак съм илбеч и съм длъжен да строя дори ако на някои това им се струва безсмислено. Трябва да удължа мъртвата ивица към далайна. Не заради Тенгер и стената му, не. Може би някога ще разбереш защо отивам точно там, макар че ще е по-добре изобщо да не го разбереш. Ако не се върна, всичко тук е твое. Но това го пази като очите си. — Старецът извади изпод леглото си сандъче, отвори го и разгъна парче ощавена кожа. — Виж, това е карта на света. Това е далайнът, а това са оройхоните. Не съм сигурен правилно ли е начертана страната на Добрите братя, но това всъщност не е кой знае колко важно. Важното е, че далайнът изобщо не е толкова огромен, колкото ни се струва, когато застанем на брега. Илбечите от древността са свършили добра работа, особено като се има предвид, че са били само четирима-петима! Останалите Многоръкия ги е хванал още щом са построили първия си оройхон — или пък са били разкъсани от благодарната тълпа. А най-вероятно повечето са се раждали, живеели са и са умирали, без дори да се досещат за дарбата си, като може би дори никога не са виждали далайна. Защото не е вярно, че илбечите се раждат рядко. Няма и ден, няма и час, в който някъде да не живее илбеч. Просто той сам не знае кой е и какъв е. Точно затова ти разказах всичко. За да знаеш… всички хора да знаят. Макар че може би греша и всичко е напразно.
Старецът взе тежките си обуща и охлузения си жанч и се преоблече. Шооран го гледаше мълчаливо, после каза:
— Недей.
— Аз съм илбеч — отговори старецът. — Длъжен съм. Страх ме е да умра в постелята си, защото си мисля, че тогава пламъкът ще отиде при някой случаен човек, човек, който няма да знае нищо. Бих искал да го предам на теб, макар че ще ме проклинаш за това. Не знам обаче възможно ли е. А, още нещо. Два-три месеца не излизай на мокрото — Многоръкия ще се навърта тук.
И старецът тръгна. Шооран понечи да го последва, но той го спря вече не с думи, а с поглед, и момчето остана на прага на алдан-шавара. Чака го цял ден да се върне, а привечер чу как някъде далече далайнът мъчително изхлипа и разбра, че отново е сам.