Многоръкият бог на далайна

Глава 3

Шооран остана сам.

Отначало живееше в някакво вцепенение — след изчезването на стария илбеч момчето някак със закъснение осъзна, че и майка му е мъртва. Дотогава Шооран беше продължавал да разговаря с нея като с жива, да й разказва какво е правил през деня, какво му е казал старецът и какво интересно е намерил в алдан-шавара. Сега разбра, че това е глупаво — майка му не го чуваше. Старецът също го беше изоставил и беше отишъл да срещне проклятието на Йороол-Гуй.

Цяла седмица Шооран се храни със сладките плодове на туйвана, който растеше до входа на алдан-шавара, но после те му омръзнаха и той осъзна, че ще трябва да се залови с цялото домакинство. Ожъна хлебната трева и след това с удовлетворение наблюдаваше как новите стръкове дружно избуяват над стърнището. След няколко несполучливи опита се научи да прави каша и да пече питки на авара. Много по-сложно беше положението с месото. Всички запаси бяха свършили, по-старите се бяха развалили — и значи трябваше да отиде до потока да убие някой бовер. Но не можа да се справи с тази наглед проста работа. Старецът я правеше като на шега: избираше някой бовер, опираше острието на харпуна под плешката му, натискаше — и боверът, допреди миг лениво преживял, забиваше муцуна в дъното. Шооран обаче нямаше достатъчно сила да забие харпуна достатъчно дълбоко, боверът нададе някакъв особен скърцащ звук, дръпна се — Шооран падна — и се замята в потока, като пляскаше в окървавената вода и плашеше братята си. Харпунът остана да стърчи от широкия му гръб.

На другия ден боверът умря, но Шооран не успя да го измъкне на брега и се наложи да го корми направо в потока, с което съвсем развали водата. Това не го накара да се отврати от месото, но след този случай той се опитваше да си избира по-малки бовери и задължително в долната част на потока, та кървавата вода да не тече през целия оройхон.

После започна да изучава алдан-шавара подробно. Обиколи го до последното кътче и вече и със затворени очи можеше да стигне навсякъде. Разбра, че понякога, за да стигнеш от една пещера до друга, която е съвсем до първата, трябва да обиколиш под целия оройхон, че дори и да слезеш на долното равнище. Тунелите бяха най-различни, един с друг не си приличаше, имаше и тайни проходи, които почваха от най-тъмните дупки, скрити на най-невероятни места. Шооран се постара да ги запомни и реши да не ги показва на никого, макар че на кого ли можеше да ги покаже? И все пак беше приятно да си представи как бяга от някого и внезапно изчезва в глухата стена или напротив, появява се пред противника си там, където изобщо не го очакват. Бисерите на колекцията му бяха „пътят на тукката“ и „камъкът-врата“. „Пътят на тукката“ беше таен проход, който започваше и свършваше под тавана и не можеше да се види дори ако го осветяха. По средата му имаше изход на склона на един от суур-тесегите и Шооран го скри с една каменна плоча и я затрупа с листа от растящия над нея туйван. „Камъкът-врата“ пък беше друга плоча, скриваща прекия проход между два суур-тесега. Ако я натиснеш по-силно, тя се люшваше и за част от секундата се отваряше пролука, достатъчно широка, за да се промъкне през нея.

Малко преди мягмара, когато потоците почти пресъхнаха, Шооран се опита да разбере къде все пак отива цялата тази вода, но не можа да се вмъкне в тесните дупки, през които потоците потъваха в земята. Затова пък му хареса да се къпе и оттогава често пляскаше в потоците редом с боверите.

Годината свърши, дойде мягмарът — рожденият ден на всички и денят на гибелта на майка му. Шооран стана на дузина години — вече беше пълнолетен, но продължи да живее сам. Вече имаше право да се ожени — но нито искаше, нито пък оройхонът беше пълен с девойки, които съхнеха и вехнеха по него. В живота му не се промени нищо. Вярно, през първия ден на мягмара той реши да отиде до далайна, но се оказа, че старият жанч и обущата на майка му са му омалели, и то много. Той прерови дрехите на стареца, избра си някои, облече ги, взе и харпуна, но все пак не стигна до далайна — спомни си как преди година го беше гонил хищният парх и това го спря. Помота се малко покрай синора и се върна в алдан-шавара засрамен, обзет от непознат му дотогава страх.

Огледа нещата на стареца по-подробно — нали така и така беше почнал. Оказа се, че той бе имал какви ли не дрехи — и всекидневни, и празнични, за сухи и за мокри оройхони. Намери дори ризница, изплетена от жив косъм и подсилена с костени пластини. Точно пред сърцето имаше изстъргана до прозрачно люспа от маарах, та противникът да си мисли, че не е защитено. Шооран не беше виждал нищо подобно — очевидно такива доспехи се носеха в земите на старейшините. Но всички дрехи му бяха големи, а пък доспехите си бяха направо за някой як церег.