Многоръкият бог на далайна

Но не бързаше със следващия път. Живееше, все едно не беше станало нищо, само от време на време вечер вадеше картата на стареца, дълго я разглеждаше, прокарваше пръст по бреговата ивица и си мърмореше. Броеше оройхоните — поотделно мокрите, поотделно сухите. Премери далайна. Излизаше, че в него могат да се съберат още пет двойни дузини оройхони — без мъничко. Никой от илбечите в миналото не беше строил толкова много оройхони, дори великият Ван, както казваха преданията, беше успял да издигне само три двойни дузини нови земи. Шооран намери на картата своя оройхон, после взе суха тръстикова клечица и с черна боя от корема на една убита тайза очерта земята, която старият илбеч бе построил пред очите му. Не знаеше дали старецът е направил още земи и затова картата свършваше дотук.

Реши да изчака два месеца, преди да направи нов опит, защото нали старецът беше казал, че набезите на Йороол-Гуй продължават по два месеца. Многоръкия обаче така и не се появи и Шооран напусто чакаше на върха на суур-тесега чудовището, което досега бе виждал само веднъж. Поради което изпусна жътвата и трябваше да събира ороненото зърно направо от земята — но пък беше свикнал вече да яде питки и не мислеше да се отказва от тях.

Реколтата все пак пропадна и един месец Шооран живееше от старите запаси, които обаче трябваше да се възстановят, и така срокът, който си беше дал, дойде и отмина, и пак наближи мягмарът — дузина и вторият в живота му и третият от деня на смъртта на майка му. Двата месеца, както можеше да се очаква, станаха на половин година.

На втория ден на мягмара Шооран тръгна към далайна. Не му трябваше нищо от изхвърлените богатства, просто искаше да докаже на самия себе си, че вече не го е страх от изпълзелите от шавара хищници. И не щеш ли, пак срещна парх — може би същия, който го беше гонил преди три години. Гигантските гвааранзи бяха по-силни и по-опасни, разбира се, но по време на мягмара, когато излизаха на повърхността, не нападаха, а само се отбраняваха от ловците. Парховете, за разлика от тях, и на повърхността си оставаха активни хищници. Сега обаче срещу парха се изправи не изнемощяло момче, а пълен със сили и отлично въоръжен юноша: освен харпуна Шооран носеше и бича, който вече владееше почти до съвършенство, и когато пархът скочи, го удари с него. Ударът всъщност изобщо не навреди на звяра — когато се биеха за самка в шавара, мъжките пархове понякога с часове се шибаха с мустаците си. Да не говорим, че този път съперникът беше само с един мустак. Така че пархът, също като при бой за самка, оплете бича с мустаците си, издърпа го от ръцете на Шооран и раззинал уста, запълзя напред. Шооран обаче бързо заобиколи скочилия само преди миг и затова тромав звяр и заби харпуна между прешлените на гърба му. Пархът се завъртя и започна да шиба с мустаците си накъдето му падне. Шооран избяга, скри се зад един тесег и почна да го замеря с камъни. След това успя да докопа изпуснатия си от парха бич, на третия опит омота с края му харпуна и го измъкна от раната. Пак шибна с бича муцуната на звяра и след като той отново омота мустаците си около него, повтори удара с харпуна, само че вече в друг сегмент на тялото. Движенията на парха се забавиха и след около пет минути Шооран го довърши. Това беше победа, с която можеше да се гордее всеки истински ловец!

Изряза мустаците му (сега в арсенала му имаше още четири режещи бича!) и острите пластини от устата му. Изряза си за спомен и бодливата люспа от опашката. Нямаше какво друго да вземе. Знаеше, разбира се, че от опашката, с която пархът се оттласкваше при скок, може да се изреже голямо парче бяло месо, но след опита с месото на тукката нямаше желание да го пробва.

Прибра се, преизпълнен с чувство на увереност в себе си. Прекара остатъка от празничната седмица в алдан-шавара — нямаше смисъл да бърза. Но щом мягмарът свърши, отиде на брега. Спря, присви очи, внимателно прецени къде точно да бъдат суур-тесегите и уверено заповяда да се появят. Отначало не стана нищо, все едно светът не го беше чул, но след минута-две Шооран усети съпротивата на нежелаещата да се подчини и да се променя неподатлива маса и това му подсказа какво трябва да направи. И дланите му веднага се наляха с пламък и в мозъка му сякаш лумна нажежен авар. Оройхонът се заиздига от дълбините тежко и мъчително бавно. Всеки тесег, всеки камък лягаше на раменете на Шооран с непоносимата си тежест и единствено негаснещият, неукротим огън му помагаше да я издържи. Шооран не крещеше, не обясняваше на далайна, че го мрази, не се стремеше да отмъщава. Той работеше. От увереността му вече нямаше и следа — прекалено голяма беше тежестта. Но Шооран знаеше, че този път няма да се откаже — и измъкваше земята от дълбините, вцепенен в страшно усилие. И когато в един миг тежестта внезапно изчезна й изгарящият вътрешностите му огън изгасна, Шооран дори не изпита облекчение. Стори му се, че собствената му сила го е разкъсала на части. И той извика и падна в безсъзнание на земята.