Многоръкият бог на далайна

Свести се внезапно, събуден от предчувствие за опасност. Вдигна глава и не през кървавата пелена на невъзможното усилие, а с неговите си, момчешки очи видя, че там, където допреди четвърт час се беше разстилал далайнът, сега се издига земя. Беше успял! Но това означаваше, че скоро, може би всеки миг вече, щеше да се появи Йороол-Гуй, за да изпълни древното проклятие и да отмъсти на илбеча.

Шооран побягна. Йороол-Гуй още го нямаше, може би беше в дълбините, откъдето не можеше да изплува толкова бързо дори той, и все пак Шооран тичаше толкова отчаяно, колкото преди пет години, когато в последния миг беше успял да прескочи препречилото пътя му пипало. Никакъв Хулгал не би могъл да го спре сега и дори пред него да се изпречеха авари, Шооран щеше да изгори, но нямаше да спре. И чак когато прекоси не само мокрия, но и половината от сухия оройхон, способността му да мисли се върна и той спря. Не се срамуваше, че се е уплашил, по-късно също не го беше срам от това. Беше построил оройхон и имаше право да се държи както иска. И ако можеше да говори за това, щеше да разкаже за този пристъп на ужас спокойно и без никакво притеснение. Но строителите на оройхони трябва да мълчат, ако искат да живеят. И все пак сега, като си пое дъх и малко се освести, Шооран високо извика и на себе си, и на целия пуст оройхон:

— Аз съм илбеч!

Йороол-Гуй дойде чак на другия ден. И цяла седмица се хвърляше ту върху новия оройхон, ту върху старите. След това изчезна. Въпреки това Шооран изчака цели два месеца преди пак да стъпи на мокрото. Пристъпът на сляп ужас, който бе преживял, бе последният в живота му, но Шооран разбираше, че не бива да се отнася към Йороол-Гуй лекомислено. Можеше да му се присмива само когато беше на сухото.

През тези два месеца Шооран се отдаде на домакинството и на стопанството си. Всичко в тях, доскоро толкова важно, вече нямаше кой знае какво значение, но именно поради това Шооран особено грижливо прибираше реколтата, правеше инструменти, шиеше дрехи и си правеше невероятни гозби от варен наъс, плодове от туйван и зелени стъбла от набрана в потока водна трева. И всяка работа му носеше радост, защото той вече знаеше, че краят на спокойния му живот идва и че трябва да се нарадва на дните, които му остават.

Пет дузини дни се оказаха достатъчни, за да се успокои, без да изгуби увереността си, и да не забрави усещането за огъня в гърдите и на дланите си. Шооран отиде до далайна, предпазливо застана до самата граница на оройхоните, съсредоточи се и — сякаш тези два месеца изобщо ги беше нямало — веднага напипа в душата си нужната струна. Далайнът покорно го послуша — дали беше признал властта на младия илбеч, или Шооран действаше по-умело — и този път създаването на новия оройхон отне много по-малко време и усилия. Но и Йороол-Гуй беше подготвен, така че Шооран едва успя да избяга.

Когато стигна на безопасно място и спря, Шооран отначало не обърна внимание на това какво точно става — всичките му сетива бяха още там, където, раздробявайки камъните и раздирайки плътта си в ръбовете на тесегите, пълзеше разгневеният бог на далайна. И чак после се втренчи в невижданото зрелище. Оройхонът беше залят от вода. Водата бликаше на буйни потоци, заливаше падините, бучеше в тъмния шавар. Сухият оройхон се раждаше в плисъка й. Водата измиваше омазалия всичко нойт, мътните талази отнасяха тинята и изтръгнатия от корен хохиур, въртяха телата на умрелите в сладката вода зоггове. Побягналите от шавара твари бързаха да се спасят от гибелната за тях чистота — повечето се бяха втурнали към новия оройхон, право срещу бушуващия Йороол-Гуй. Бягаха тукките, тежко подскачаха пархове, гвааранзи със скърцане влачеха черупките си по камъните. Бледи уулгуй, разперили дузините си жилави ръце, се провираха между скалите с невероятна бързина. Жирхове лъкатушеха из тинята, тайзи се свиваха на кълбо, за да се спасят. Тичаха, подскачаха и пълзяха и безброй други твари, каквито Шооран никога не беше виждал и за каквито дори не беше чувал, твари без имена, понеже нямаше оцелели, след като са ги виждали. Водата бликаше на фонтани от изворите, запълваше шавара и клокочеше по краищата на оройхона.

След седмица водата се оттече, покритите с тиня полета дружно позеленяха от избуялата хлебна трева, по чакълестите участъци поникнаха мънички растенийца — само по назъбените им листенца човек можеше да разбере, че в бъдеще ще се превърнат в могъщи туйвани. А скоро след това водата по незнаен начин се оттече и от подземните пещери и страшният допреди дни шавар стана чист и удобен, в него се завъдиха безобидните светещи плужеци, дъното на долното равнище се покри с гъби и само заклещилите се тук-там вече измити от ручеите черупки и скелети на бившите му стопани напомняха за това какво е било тук преди.