Многоръкият бог на далайна

— Предупреждавах те — каза старецът, — че ще ме проклинаш. Вече е късно. Ти си илбеч. Никой няма да ти даде вода и все пак ти ще живееш и ще строиш.

— Защо? — попита Шооран. — Защо да строя оройхони? Баща ми се е махнал от сухите земи, защото там не е имало правда. Защо тогава да умножаваме неправдата? Старче, ти знаеш най-добре, че колкото и земи да направя, ванът и алчните одонти ще ги завземат. Самият ти си строил само мокри оройхони, но те са ужасни! Защо трябва да го правя?

— Защото си илбеч — повтори старецът.

— Можеш да се откажеш от дарбата си — каза уулгуят — и ще бъдеш щастлив. Брат ми ще отмени проклятието, защото ти си последният илбеч.

— Това вече не е дарба, това е животът ти и ще трябва да го браниш от враговете — каза старецът и подаде на Шооран стария нож, който му беше подарил Мунаг. — Не мога да ти дам вода, но ти давам оръжие.

— Всяка сила свършва и идва време за почивка. Твоят главен враг си самият ти. Изгаси огъня и няма да ти трябва вода — каза уулгуят и протегна пипало към Шооран. Пипалото беше обвило стария нож, който му беше подарил Мунаг.

Две различни ръце — човешка и нечовешка — му подаваха собствения му нож, който той изобщо не бе свалял от колана си. Светлината матово проблясваше по костеното острие, капка отрова чернееше увиснала от жилото на зогга.

— Мамо — възкликна Шооран, — те искат от мен различни неща, но ми дават един и същ нож. И никой не ми дава вода…

Майка му не отговори, но също протегна ръка. И от ръката й висеше синята огърлица и всеки бисер се превърна в прохладна капка.

Събудиха го гласове и отначало му се стори, че продължава да чува гласовете от трескавия си сън. И чак после разбра, че са истински, човешки, гласове, каквито не бе чувал отдавна. Единият беше писклив, неясно на мъж или на жена, вторият беше дебел, явно мъжки.

— Гледай бе — още има! — ахкаше първият глас. — Е, тези вече са си мои!

— А, не! — възразяваше вторият глас. — Казах вече: всичките туйвани са мои и изобщо целият оройхон е мой. Твой ще е първият.

— Ама той е недоправен, няма нито едно дърво даже!

— Че какво съм виновен аз — добродушно избоботи ниският глас и изведнъж яростно изрева: — Няма да ми ядеш плодовете! Пускай ги веднага!

Шооран успя да стане, прибута прешлена на маараха до стената, качи се на него и надникна през една от дупките под тавана. Не че се виждаше много, но двамата души, които се караха, бяха точно пред нея. Без съмнение бяха скитници. Парцали вместо дрехи, торби, натъпкани с чавга, недозряла хлебна трева и плодове на туйван — с всичко, което им беше попаднало по пътя към незаселените оройхони. Вече нямаше къде да прибират още, но не можеха да спрат и се караха за всичко, което беше навсякъде около тях — и беше много повече, отколкото им трябваше. След миг караницата им премина в бой и по-високият бързо победи дребния си спътник, повали го на земята, взе му торбата и доволно викна:

— Пада ти се! Всичко това е мое!

Дребният изпищя и се хвърли срещу него, но високият го изрита. Шооран ги гледаше невярващо. Странно му беше, че се бият за една торба вмирисана чавга и разни други боклуци, след като не можеха не само да изядат, но дори и да съберат онова, което растеше в изобилие на оройхона — и все пак се биеха. Дребният пак скочи, в ръката му незнайно откъде се появи нож и той го заби в ребрата на високия — отляво. Високият залитна, изтърва торбите и те тупнаха на земята. Дребният се отдръпна и почна да скимти, сякаш него го бяха проболи. Високият направи крачка напред, сграбчи го, вдигна го и го запокити на земята. Главата на дребния се удари в един камък, чу се хрущене и после настъпи тишина. Високият клекна и се облегна на камъка, в който беше хласнал главата на дребния. На лицето му се изписа усмивка — беше доволен от това, което бе направил. Дупката в прокъсания му жанч беше малка, почти незабележима, не течеше и кръв, така че изглеждаше, че той просто си почива след трудна, но важна работа.

Шооран излезе, заобиколи суур-тесега и спря. Веднага разбра, че на дребния вече не може да му се помогне с нищо — но високият все още беше жив. Отиде при него и почна да сваля жанча му. Скитникът отвори очи, безсилно замахна с юмрук и изхърка:

— Не пипай! Това е мое.

— Не ми трябват боклуците ти — каза Шооран. — Искам да ти помогна. Лошо ли те прободе?

— Лошо… — На лицето на ранения се изписа недоумение. — Обаче как стана тя, а? Толкова години сме заедно, последната чавга деляхме — и на… И защо? За нищо. Щото така и така ще ни го вземат. Ще дойдат церегите и ще ни вземат всичко… Понеже дойде Нарвай и вика: „Видях оройхон!“ Никой не й повярва, тя си е луда, Йороол-Гуй й е взел ума. И значи тя се махна, а на другия ден идва и носи зърно, носи туйван… Ама не да ни го даде скришом — развика се, че тръгна да разправя и на останалите, по целия оройхон. А бе луда, какво да я правиш. Няма как да не доведе церегите…

Мъжът се закашля, на устните му избиха кървави мехури. Шооран вече бе успял да му свали жанча — отдолу нямаше нищо — и промиваше раната му. Не знаеше какво друго да направи.