Многоръкият бог на далайна

Сега Шооран разполагаше с два сухи оройхона, макар че и един му беше съвсем достатъчен. Само че той не мислеше трябва ли му тази земя, или не. В ушите му като завещание звучаха последните думи на стареца: „Аз съм илбеч. Длъжен съм да строя.“ След като веднъж беше изпитал мъчителната, отровна болка на съзиданието, той вече не можеше да се откаже от нея и щеше да продължи дори с цената на живота си, дори с цената на живота на другите хора, които гинеха по далечните оройхони, понеже в такива времена Йороол-Гуй се появяваше по-често от обикновено.

Този път Шооран не изчака два месеца, защото ако продължаваше така, за цял живот едва ли щеше да успее да построи дузина по дузина оройхони, а трябваше да направи пет пъти повече. Реши да издигне третия оройхон след месец. И покрай бързането просто не забеляза кога и как в ручеите на втория оройхон се появиха боверите. Просто един ден ги видя как лежат във водата и лениво дъвчат пораслата вече водна трева. Още не бяха големи, но си бяха съвсем порасли.

След появата си боверите почваха да се размножават естествено, макар че понякога, рядко наистина, след мягмара, броят им на някои оройхони рязко се увеличаваше. Никой не знаеше защо става така, но пък след подобно радостно събитие веднага започваше братоубийствена делба на неочаквано появилото се богатство.

Доколкото Шооран можеше да съди, боверите на първия оройхон не бяха намалели, пък и как биха могли да стигнат дотук? Плоските им къси перки не бяха пригодни за движение по сушата, да не говорим, че тези лениви дебелаци изобщо не биха могли да се прехвърлят през синора. И оставаха две възможности: или бяха изплували от изворите, или се бяха самозародили в чистата вода и бяха порасли за една нощ. А може би, както разказваха жените, тази нощ беше дошъл глупакът от приказките Бовер и беше заселил оройхона с потомството си.

Тайната на боверите така си и остана неразгадана — Шооран просто видя, че един ден потоците са пълни с тях, а предния ден ги беше нямало. Никога не се беше замислял как се появяват — все пак ги имаше и на оройхона на стария илбеч, макар да не можеха да доплуват през далайна, а и Енжин не можеше да ги е донесъл в торбата си, нали?

Третият оройхон беше още по-близо до мъртвата земя. Не можеше да стане сух, обаче част от огненото блато все пак щеше да просъхне. Сега само една крачка отделяше Шооран от земите на изгнаниците, а и те можеха да видят брега на новия оройхон в далечината. Шооран обаче се успокояваше с мисълта, че изгнаниците посещават западния бряг на оройхона си само в края на годината, преди мягмара, а пък тогава мъглата над далайна се сгъстяваше и не можеше да се види почти нищо. Земята обаче щеше да изсъхне почти до мястото, където беше говорил с уулгуя, и значи щеше да успее да стигне дотам. Шооран разбираше, че това е само повод, но не искаше да си признае, че всъщност е зажаднял да види хора.

Безопасното време още не беше дошло и Йороол-Гуй сигурно беше някъде наблизо, така че Шооран беше много предпазлив. Отиде до далайна по синора покрай мъртвата земя. Тук почти не можеше да се диша, но прозрачната маска и напоената гъба все пак помагаха. Пък и Йороол-Гуй едва ли щеше да се появи точно тук, а пък ако изплуваше, Шооран винаги можеше да скочи от синора и да се озове в безопасност.

Оройхонът се издигна невероятно лесно и Йороол-Гуй не се появи, така че Шооран дори малко се разочарова. Върна се по новата суха ивица — беше цялата в тиня и кал и все още пушеше. Намери сред боклуците един диск от пипалата на уулгуя — голям, по-широк от разперените му ръце. Но за трите години нойтът го беше разял и дискът вече не беше нито красив, нито твърд — костта направо се трошеше с пръсти. Шооран въздъхна, хвърли го и тръгна да се прибира.

Или лекотата, с която се бе предал далайнът, беше лъжовна, или може би гъбата не беше помогнала и Шооран все пак се беше натровил от дима, но още по пътя му призля. Отначало му стана студено, въпреки че вървеше покрай нажежените авари. После го заболя главата, а след нея и всички кости. Едва успя да се прибере, изпи две чаши вино, зави се презглава с топлите кожи от бовер — и го втресе.

Мяташе се, не можеше да си намери място, изгаряше — огънят, лумнал в него по време на строителството, не беше изгаснал, а продължаваше безсмислено да го изпепелява, и никой от онези, които се бяха събрали около него, не му даваше вода, и огънят ставаше все по-безмилостен…

— Мамо, вода… — молеше се Шооран.

— Не мога, моето момче — отговори майка му. — Ти сега си илбеч, трябва да правиш всичко сам. Не бях жена на илбеч и не бих пожелала такава съдба на сина си, никога, но ти не ме послуша. Упорит си като баща си.

— Не мога да живея сам — каза Шооран. — Огънят ме убива. Дайте ми вода!

— Нали те повиках — каза добрият уулгуй. — Но ти не дойде. Упорит си като истински илбеч. Живей си тогава сам, а ако не можеш — умри сам.

— Не искам така — каза Шооран. — Дайте ми вода.