Многоръкият бог на далайна

Отначало се зачуди защо са му били на стареца толкова съкровища, но после си представи какво е да живееш десет безкрайни години в самота и как се мъчиш да ги запълниш с нещо, и престана да се чуди. В края на краищата същото ненужно изобилие можеше да се види и в склада с инструментите, и в складовете с припаси. Старецът беше сушил и скътвал наъс и туйван, въпреки че е могъл да си набере свежи когато си поиска, беше сушил и месо. Меховете с вино пък можеха да стигнат за цяла армия.

Шооран изнесе един от меховете горе — зачуди се защо не се е сетил за това по-рано — и си наля една чаша. Хареса му. Виното не беше сладко, но пък ароматът му беше неустоим. И изобщо не приличаше на вкиснатата напитка, която беше опитал в земите на вана. Тогава — само след една мъничка чашка — го бяха мъчили киселини и той се беше зарекъл никога вече да не пие. Това вино обаче беше съвсем друго нещо! Сигурно и самият Тенгер го пиеше на алдан-тесега си, докато си мислеше за вечността.

И без никакви съмнения Шооран изпи още две чаши и коварната напитка го замая. Събуди се чак на другия ден, под едно дърво на самия край на оройхона. Главата го цепеше и само ризницата, навлечена над жанча, му помогна да си спомни какво беше станало предния ден, по-точно само една картина: как в нелепите си доспехи е застанал на края на оройхона, без да смее да прекрачи синора, и крещи, че той е новият илбеч и че е плюл и на далайна, и на всичко.

Гадният махмурлук и ужасният срам му помогнаха да осъзнае това, което беше крил от самия себе си цяла година: че не от страх от парховете и гвааранзите не излиза на мокрото — тези зверове все пак излизаха на повърхността само веднъж годишно, и че не от Йороол-Гуй го е страх — в края на краищата, като си зад синора, Многоръкия не е никаква опасност. Истинският, дълбокият ужас у него беше породен от далайна. Беше го страх, че последните думи на стария илбеч може да са грешка, но още повече го беше страх от възможността да са истина. И точно затова цяла година беше живял така, сякаш никой не му беше казал нищо и сякаш изобщо нямаше никакъв далайн. Сега обаче всичко вече му беше ясно и седнал на полуизгнилите листа и треперещ от студ и от гадене, Шооран шепнеше:

— Аз съм илбеч… Аз съм новият илбеч…

Ами ако не беше истина? Ако в последния миг старецът се беше отказал да му даде дарбата си и той си беше останал същият като преди… А може би дарбата на илбеча не се подчиняваше на дарения с нея и преминаваше сама, върху когото си иска, без да се съобразява с ничии желания… От къде на къде беше решил, че е станал илбеч?

Шооран скочи, преглътна страха и гаденето и затича към далайна. Видя вълните, видя съскащата пяна, камарите смазани тела покрай брега. Ами да — нали беше мягмар, далайнът се вълнуваше и не можеше да се строи. Зарадван от отсрочката, Шооран забърза към безопасния алдан-шавар, възможно по-далече от неизвестността.

Отсрочката беше три месеца. Шооран непрекъснато си намираше работа, за да не повтори похода си до далайна. Всяка вечер се укоряваше и си казваше, че утре на всяка цена… на всяко утре си намираше друга работа. Старецът сигурно бе изпитвал същото, когато бе плел ризницата или бе сушил огромните си запаси наъс с мисълта скоро — утре — да отиде да доведе семейството на ловеца на оройхона си. Най-сетне една вечер Шооран просто отнесе дрехите си в един от складовете и сложи до постелята си обущата на стария илбеч и тежкия му жанч, та на сутринта да няма никакво извинение, че си е намерил друга работа и затова не е отишъл до далайна.

И на сутринта наистина отиде на брега, вдигна ръце към стелещите се ниско облаци и неуверено почна:

— Далайн, мразя те, не искам да те има…

Влагата на далайна се люшкаше тежко и сънено, нищо не се променяше нито край него, нито в далечината. Далайнът спеше и изобщо не се интересуваше от заклинанията на някакво си безпомощно момченце. Със смесено чувство на облекчение и разочарование Шооран отпусна ръце.

Не беше илбеч! Можеше спокойно да си живее тук, нищо не се беше променило. Нямаше защо да се страхува от хората, а и Йороол-Гуй не се интересуваше от него повече, отколкото от която и да било твар на оройхона. Страшното проклятие, прозвучало още преди сътворението на света, нямаше нищо общо с него! Той щеше да е щастлив и да си живее живота — дълъг, безметежен, скучен живот… Раменете му се разтресоха от ридания, той обърна гръб на далайна и като предалия се на Йороол-Гуй Ван тръгна към прозрачните си потоци, към туйвана, към самотата си.