Многоръкият бог на далайна

— Ами ако някоя от тях е била илбечка? — обади се някой.

— Глупак! — викна му друг. — Няма илбечки. Илбечите винаги са мъже.

— В закона за това не се казва нищо — отсъди началникът, — така че ще задържаме всички.

— Интересно обаче — пак почна първият — какво ще прави одонтът с илбеча? Нали като го хванем, и е мъртъв…

— Това не е наша работа. Може и да оцелее и да го накарат да продължи да строи. Дори само още един сух оройхон да направи, за Хооргон това ще е добре дошло. Нали разбираш, провинцията е малка.

— Ами ако избяга? Къде ще го търсим после?

— Няма да избяга. Нали пратиха дузината на Йомсог да пази мокрото. През сухото пък никой не може да мине — земеделците пребиват всички скитници.

Енжин реши, че няма смисъл да слуша повече, върна се назад, каза на Ерхаай да не издава и звук и зачакаха нощта. Когато мръкна, се промъкнаха покрай церегите, като дори успяха да вземат едно-друго от нещата си, и излязоха на сухото.

Да вървят през сухите оройхони наистина си беше самоубийство, но Енжин измисли как да го направят. Натъпкаха багажа си в две кошници, покриха го с харвах и смело тръгнаха по сухата ивица покрай аварите. Тук постове нямаше и, което беше по-важно, нямаше и какво да се краде, така че никой не им обръщаше внимание. Бързо прекосиха цялата страна и излязоха на брега близо до границата с държавата на старейшините. Енжин обаче не искаше да се връща там и двамата с Ерхаай започнаха да се лутат където им видят очите.

В помътения, но не и съвсем разрушен мозък на Енжин се бяха смесили две неща: омразата към далайна и недоброжелателството към всички живеещи на сухите оройхони. Единствено изгнаниците, с които нямаше какво да дели освен постеля и някое късче жирх, му се струваха достойни за съжаление. Така че Енжин издигна на брега оройхон, който се врязваше в далайна, и бързо, без да губи нито минута, тръгна на запад, където вече трябваше да са разбрали, че няма да хванат илбеча, и сигурно бяха свалили постовете.

Когато стигна там, Енжин построи оройхон, който удължи сухата ивица, но не опита да се засели на него, а пак побягна. Ерхаай го увещаваше да останат, убеждаваше го, че илбечът сигурно ще построи още нещо и ще си заживеят охолно, но Енжин изобщо не искаше да я слуша и се разделиха: Ерхаай беше достатъчно разумна да разбере, че мъжът й се е побъркал съвсем и че не иска нито да търси по-хубави земи, нито да събира кост и кожа, а тогава защо да го храни?

Енжин тръгна на изток. В обратната посока се точеше невероятно голям поток скитници. Бяха плъзнали фантастично преувеличени слухове за нови земи и безброй хора бяха зарязали всичко и бяха тръгнали да търсят щастие. Обгореният Йороол-Гуй свирепстваше като никога, но скитниците не намаляваха и постепенно се събраха основно на създадената от Енжин суха ивица — единственото място, където можеше да се живее. Което доведе до по-голяма пренаселеност, отколкото дори на сухите оройхони на вана и се почнаха кланета. Властите не бързаха да ги спират — по-удобно им беше да оставят скитниците и изгнаниците да се изтребят сами. Но размириците спряха и без наказателни мерки — защото се чу, че съвсем наблизо се появили едновременно два оройхона и че ако се появи и трети, ще има нови сухи земи. Тълпите се втурнаха натам покрай далайна и дори направо през сухите оройхони. Мълвата пък вече съобщаваше за други оройхони, появили се в друга част на страната.

Две години Енжин си игра на криеница с целия свят. През първите месеци освен чудовищния път на смъртта построи дузина и още четири оройхона, но така, че да могат да служат за прибежище на изгнаниците и за нищо друго. Единствено първият оройхон, където се бе образувала суха ивица, представляваше някаква ценност. Одонтът Хооргон обаче не прати там войски, понеже прецени, че няма да му стигнат и дузина дузини. По този начин се образува нещо като република, която навсякъде почнаха да наричат Свободния оройхон. Властите не тръгнаха да преследват скитниците и по новите земи — крайбрежието се беше удължило прекалено много и беше цялото в носове и заливи. Постепенно скитниците намаляха — набезите на Йороол-Гуй, животът на мокрото, сблъсъците със земеделците и с церегите си казваха думата. Армията на скитниците вече не съществуваше, оцелелите се превърнаха в най-обикновени изгнаници. Тъкмо сред тях се криеше Енжин — беше спрял да строи и успешно се правеше на бандит. Разбираше, че ако другарите му по нещастие разберат, че той е илбечът, довел до такива злочестини, няма да оцелее дори час от отпуснатото му от Йороол-Гуй денонощие. Затова с привидно безразличие слушаше дрънканиците им за това като къде ли може да се е дянал илбечът и ако някой го питаше какво мисли по въпроса, отвръщаше с явна злоба:

— Йороол-Гуй да го вземе дано! Хубаво, че го няма. По-добре се живее без него!