Многоръкият бог на далайна

А на сутринта оройхоните бяха потресени от невероятна новина: беше се появил нов илбеч. За една нощ се бяха издигнали три нови оройхона и следователно един от старите беше станал сух и в страната се бе появила още годна за живеене земя. Подобно нещо не се беше случвало никога — дори във времената на древните илбечи не се бяха появявали три нови оройхона само за ден. Служителите си шепнеха новините — една от друга по-невероятни, церегите и баргедите бяха вдигнати по тревога. Заповедта беше илбечът да бъде заловен и изправен пред съвета на старейшините. Енжин не знаеше това, но от опит знаеше, че е най-добре да наведеш глава, та да не те забележат.

След седмица излезе официална заповед — илбечът да се яви сам. Това го накара да наведе глава още по-ниско. Той вече се разкайваше за онова, което беше направил, а и не разбираше как го беше направил. Дори се съмняваше наистина ли всичко това се беше случило точно с него. Вярваше, че е истина, само когато нощем се събудеше и разбереше, че Сай също не спи, а свита в ъгъла на палатката, безмълвно проклина мъртвата си съперница. Тогава го обземаше тягостното чувство, че не си е на мястото. Вече не се чувстваше виновен пред Сай, не я и мразеше.

Колкото до работата, тя само стана по-тежка. След като вече имаше нов район, властите пратиха част от хората там и на останалите им се наложи да работят повече. И пак ставаха с дрезгавия зов на раковината, ядяха същата паница каша и вършеха същата работа. Тогава защо беше всичко? И беше ли било?

Годината мина и свърши с безрадостен мягмар, после мина втора, трета… В брадата му — беше престанал да се бръсне — се появиха бели косми, нощем отдавна вече не сънуваше пламъка, думата „илбеч“ не го тревожеше — преследваше го само споменът за далайна и за вдигнатото нагоре лице на Атай. Но той все така се ползваше с благоволението на баргеда и когато стана на три дузини и половина години, го преместиха в охраната. Което означаваше, че вече няма просто да стои с тояга в ръка край мокрия оройхон, ами ще служи на границата. Дългите ивици мъртви оройхони отделяха древните земи на старейшините от по-новите — държавата на вана и страната на Добрите братя. В тези страни редът не беше толкова строг като в Земята на старейшините, но пък илбечите, когато се бяха появявали в миналото, се бяха чувствали там по-свободно и затова съседните страни бяха по-големи и имаха по-силна войска. Да нападаш през мъртвите земи обаче, където петима-шестима цереги можеха да спрат цяла армия, беше чисто безумие и затова граничните гарнизони бяха малки, основно от няколко стрелци с ухери. Сега обаче, след скорошния потрес, властите не можеха да са сигурни, че илбечът не възнамерява да отиде при противника, и затова постовете бяха подсилени с верни и многократно проверявани служители. Сред тях се оказа и Енжин.

За втори път в живота си видя далайна. Далайнът не се беше променил, пък и как ли можеше да се промени? Мъглата все така се стелеше над него, все така се полюшваха ленивите вълни и се блъскаха в брега, като убиваха собствените си обитатели и щедро ги изхвърляха на сушата. Далайнът беше вечен и не помнеше нищо. Затова пък Енжин помнеше, по-точно — спомни си. И още първата нощ избяга, тръгна по ивицата гранични оройхони, без да мисли ще успее ли да стигне до земите на вана и как ще го посрещнат там. Не мислеше за Сай, пък и после не си спомняше за нея — любовта, която ги беше свързвала, отдавна беше мъртва. Защото любовта не вирее там, където има непримиримост и лъжа. Всичко останало й е позволено.

Да минеш нощем през мъртвите оройхони беше почти невъзможно. Утрото завари цолуживия Енжин на ръба на далайна. Аварите бълваха гъст лилав пушек, мократа гъба не го спасяваше от отровните миазми, водата му беше свършила. Той знаеше, че трябва да продължи да върви, докато все още може, но две мисли в мозъка му бяха по-силни от жаждата за живот: ето го далайна, точно пред него, и няма никой, който да му попречи да си отмъсти, и втората, по-страшната — ами ако всичко, което бе станало тогава, преди толкова години, само му се беше привидяло и той беше никой и не можеше нищо?

И тогава — полумъртъв и полубезумен, — вместо да бяга, той пристъпи към далайна, олюля се, вдигна ръце, зашепна проклятия, както правеше Сай всяка нощ, и създаде оройхон. И сега този оройхон — нелеп и безполезен квадрат суша — стои точно по средата на пътя между земите на старейшините и страната на вана. На него не живее никой, понеже животът там е невъзможен, но пък вече все пак е по-лесно да стигнеш от едната страна до другата. В редките случаи, когато старейшините се съгласяват да разменят пускащ искри кремък срещу бисер и изсушен харвах, баргедите се срещат тук с пратениците на вана. И затова този необитаем оройхон се нарича Търговския оройхон.

Но търговията започна чак след години, а сега безумният илбеч си свърши работата и без дори да стъпи на новия оройхон, за пръв път от години се засмя и продължи по пътя си.