Читаем Многоръкият бог на далайна полностью

Сай беше пратена за две седмици на чистата работа да сортира, а Атай, както винаги, не беше допусната в алдан-шавара и попадна на полето, в двойка с Енжин. Първия ден работеха едно и също: жънеха и връзваха снопите. Когато събраха реколтата, баргедът даде на Енжин върви и празни чували, а на нея — тежко чукало, за да груха класовете. И като я видя, че едвам го вдига, Енжин разбра, че не бива така. Не изпита никакви съмнения, никакво възмущение, никакъв гняв, не си помисли дори, че нарушава закона; изпита само спокойната увереност, че наистина не бива така. Отиде й взе чукалото от ръцете й и почна да бие снопите, макар да знаеше, че е забранено да си сменят работата: всеки отговаряше за това, което му е определено. Атай пък — наистина й пролича, че е бунтовничка! — също не каза нищо, а мълчаливо започна да влачи снопите при него, да връзва сламата и да издърпва настрана пълните чували.

Червената вечер угасна в небесната мъгла, на суур-тесега надуха извитата раковина да съобщят, че работата е приключила, и чак тогава двамата, все така без да кажат и дума, си размениха инструментите и отидоха да ги върнат на баргеда. След това обаче не си тръгнаха, а седнаха до тесега и Енжин попита:

— Атай, какво да направим, за да престанат да те измъчват?

— Нищо… — тихо каза тя.

— Но защо… — почна Енжин, а тя го прекъсна и зашепна бързо и отчаяно онова, което сигурно си беше повтаряла сама безброй пъти през тези три години:

— Знам, че не трябваше да отказвам, но пък и всички знаят как непорочните сестри прислужват на целомъдрените старейшини. Отначало живеят в разкош, после ги дават на баргедите и на церегите да задоволяват похотта им, макар че всички цереги са женени. Не виждам с какво това е по-добро от многоженството, което в нашата страна е забранено, макар в други страни да не е. Според мен е дори по-лошо. А когато някоя от сестрите забременее и роди, вземат детето, удушават го и го хвърлят в шавара.

— Откъде знаеш? — уплашено попита Енжин.

— Знам. Сестра ми живее при старейшините. И роди момче… и й го взели направо от ръцете, пъхнали го в една торба и го дали на… имат си специален човек за тези неща. Не искам и с мен да е така. Искам… исках и аз да си имам семейство и деца… живи…

И изхлипа.

— Недей… — Енжин посегна в мрака и докосна рамото й, а тя пак изхлипа и после зарида на гърдите му.

… Устните на Атай бяха меки и сладки и миришеха на цветовете на туйван, а загрубелите й от работа ръце бяха безкрайно нежни.

Така в живота на Енжин се появи тайна. След като вече веднъж беше нарушил закона, той продължи да го нарушава, без да се измъчва от никакви угризения. Много по-сложно обаче беше със Сай. За дузината години, прекарани заедно, той беше свикнал да не крие нищо от нея. Нямаше значение, че всъщност нямаше какво да крие. Но все пак преди той можеше да каже: „Знаеш ли, Сай…“ — и да сподели малкото, което беше станало с него или около него. А сега, когато в живота му се бе появила истинска голяма радост и имаше още един близък човек, трябваше да мълчи. И дори само поради това мълчание, от тайната, която ги разделяше, а не поради нещо друго, Сай, неговата толкова близка и любима Сай започна да му става чужда.

Така изтече почти цяла година. Външно почти същата като всички други години, но изпълнена с нетърпеливото очакване на прекалено редките му срещи с Атай и с незабележимото още, но вече започнало мъчение на мълчанието. А когато до новия мягмар остана по-малко от месец, нещата се ускориха и полетяха като спасяващ се от хищник авхай по повърхността на далайна.

Енжин с чисто мъжка слепота не забелязваше промените в приятелката си и Атай сама трябваше да му каже всичко по време на една от редките им случайни срещи. В първия миг той не повярва и чак когато сложи ръката си на вече наедрелия и корем и усети ритането на още неродилия се, но вече съществуващ живот, разбра, че е истина.

— И какво сега? — объркано попита той. — Нали знаеш, че…

Всички знаеха. Великият Йороол-Гуй не търпеше разврата. В страната на старейшините нямаше незаконни деца. Всичко останало — уви! — го имаше. Повечето мъже постъпваха просто и много законни съпруги ходеха с вдигната пред лицето си ръка, за да скрият поредната синина — последния аргумент на непренощувалия в дома си мъж. А озверелите от самота вдовици и изгубилите и последната си надежда да се омъжат девойки тайно си споделяха рецепти как да избегнат последиците от тайните си връзки или, ако случайно не успеят, как по-добре да стягат растящите си кореми, как и къде да родят на скришно и най-важното, кой от ловците какво иска, за да отиде да хвърли в шавара удушения плод на любовта им.

Случваше се обаче и грехът да не може да остане скрит и тогава според законите на Йороол-Гуй престъпницата трябваше да отговаря. Мъжете по оройхоните не стигаха и излизаше, че друг виновник всъщност няма.

— Моето дете ще живее. — Атай го каза съвсем тихо, но така, че Енжин веднага си представи непристъпния вид, с който минаваше покрай похотливите служители. — Ще се махна оттук.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги
Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза