Морето на чудовищата

— Пърси, искам да ми обещаеш, че няма да действаш прибързано. Предупредих майка ти, че не е разумно да идваш тук това лято. Твърде опасно е. Но след като вече си тук, не мърдай от лагера. Тренирай. Учи се. Но не ходи никъде.

— Защо? — попитах. — Искам да направя нещо! Не мога просто ей така да оставя границата да изчезне. Целият лагер ще…

— Бъде нападнат от чудовища — прекъсна ме Хирон. — Страхувам се, че е точно така. Но не бива да се оставиш да те примамят да действаш необмислено! Това може да е капан, заложен от господаря на титаните. Спомни си какво се случи миналото лято. За малко да загинеш!

Беше прав, но въпреки това копнеех да помогна. Освен това исках да си отмъстя на Кронос. Господарят на титаните следваше да си е научил урока, когато преди хилядолетия е бил победен от боговете. Ако те накълцат на милиони парчета и ги разпръснат в най-мрачните дълбини на Подземния свят, би трябвало да разбереш, че не си желан, нали? Нищо подобно. Тъй като беше безсмъртен, той все още живееше някъде в Тартар, страдаше жестоко и жадуваше да се върне и да си отмъсти на Олимп. Сам не можеше да направи нищо, но едва ли имаше друг, който така да умее да трови съзнанието на простосмъртните и дори на боговете, за да вършат мръсните му дела.

Кронос беше виновен за всичко. Кой друг би извършил такава подлост, да посегне на елата на Талия — единственото, останало от дъщерята на Зевс, жертвала живота си, за да спаси приятелите си?

Анабет едва се сдържаше да не се разплаче. Хирон избърса една сълза от бузата й.

— Остани с Пърси, дете — рече той. — Пази го. Нали не си забравила пророчеството?

— Да. Ще бъда до него, обещавам.

— Хей? — обадих се аз. — Да не би да става дума за онова страшно пророчество, в което се говори за мен, но боговете са забранили да ми го кажете?

Не получих отговор.

— Ясно — измърморих. — Просто се пробвах.

— Хирон — поде Анабет, — ти си ни казвал, че боговете са те дарили с безсмъртие, което ще продължи докато от теб има нужда, докато обучаваш нови герои. Ако те уволнят от лагера…

— Закълни се, че ще направиш всичко по силите си, за да опазиш Пърси — настоя той. — Закълни се в реката Стикс!

— Заклевам се — рече Анабет.

Навън удари гръм.

— Добре тогава. — Хирон като че ли се поуспокои. — Предполагам, че името ми ще бъде изчистено и ще се върна. Дотогава ще погостувам на дивите ми роднини в парка Евърглейдс. Възможно е те да пазят знание за някакъв лек за елата, някаква противоотрова, която аз съм забравил. Така или иначе, ще бъда в изгнание, докато въпросът не се реши… по един или друг начин.

Анабет се разхълца. Кентавърът смутено я потупа по рамото.

— Недей, стига, дете. Поверявам сигурността ви в ръцете на господин Д. и на новия директор. Не бива да губим надежда. Може и да не успеят да разрушат лагера толкова бързо, колкото се опасявам.

— А кой е този Тантал? — попитах аз. — Откъде се появи?

Разнесе се сигнал с рог. Едва сега си дадох сметка колко късно беше станало. Време беше за вечеря.

— Вървете — рече Хирон. — Ще го видите в столовата. Ще се обадя на майка ти, Пърси, за да й кажа, че си в безопасност. Тя със сигурност се тревожи. И не забравяй предупреждението ми! Грози те голяма опасност. Дори за миг не си помисляй, че господарят на титаните те е забравил.

Той се обърна и затропа с копита по коридора.

— Не си отивай, пони! — жално извика след него Тайсън.

Сетих се, че бях забравил да му разкажа за съня си с Гроувър. Но вече беше късно. Най-добрият учител, когото познавах, си отиваше. Може би завинаги.

И Тайсън заподсмърча като Анабет.

Искаше ми се да им кажа, че всичко ще бъде наред, само че не го вярвах.

Лагерниците заприиждаха към огряната от последните лъчи на слънцето столова. Ние стояхме до една мраморна колона и ги гледахме как приближават. Анабет все още беше доста разстроена, но обеща после да поговорим и отиде при братята и сестрите си от хижата на Атина — десетина момчета и момичета със сиви очи и руси коси. Анабет не беше най-голямата, но беше прекарала най-много лета в лагера. Това си личеше по наниза около врата й, на който имаше шест мъниста — по едно за всяко лято. Останалите единодушно я приемаха за свой водач.

След нея се появи Клариса начело на децата на Арес. Едната й ръка беше превързана, на бузата й имаше голяма рана, но като цяло се беше отървала с малко. Някой беше лепнал на гърба й листче, на което с големи букви пишеше „Мууу“, но явно приятелите й не смееха да й кажат.

След децата на Арес влязоха шестимата сина на Хефест, предвождани от Чарлс Бекендорф, едър петнайсетгодишен чернокож. Ръцете му бяха с големината на боксьорски ръкавици, лицето му беше зачервено и очите му винаги бяха присвити заради взирането по цял ден в пещта на ковачницата. Той беше свестен тип, но никой не се обръщаше към него на малко име или с прякор. Всички го наричаха Бекендорф. Носеше му се славата на изкусен ковач. Дай му парче желязо и за нула време ще ти измайстори остър като бръснач меч, механичен воин или пеещо фонтанче за градината на баба ти. Каквото си поискаш.