Морето на чудовищата

Следваха децата от останалите хижи — на Деметра, Аполон, Афродита, Дионис. От езерото дойдоха наядите. От дърветата се появиха дриадите. От полята дотичаха няколко сатири, които ми напомниха за Гроувър и сърцето ми отново се сви.

Харесвах сатирите. В лагера те трябваше да изпълняват най-различни задачи, възложени им от господин Д., но първостепенната им работа беше навън, в истинския свят. Те бяха нашите разузнавачи — проникваха под прикритие в училища по целия свят, за да търсят деца на богове и да ги водят тук. Така се бях запознал с Гроувър. Той първи беше разбрал, че съм син на бог.

Последни влязоха децата на Хермес. Те винаги бяха най-многобройни. Миналото лято техен водач беше Люк, който се беше сражавал заедно с Талия и Анабет на билото на хълма. Преди Посейдон да ме признае за свой син и аз живях известно време в хижата на Хермес. С Люк се сприятелихме… а след това той се опита да ме убие.

Сега хижата на Хермес се предвождаше от Травис и Конър Стол. Не бяха близнаци, но толкова си приличаха, че всички ги бъркаха. И двамата бяха високи и слаби, с гъста кестенява коса, която падаше над челата им. Бяха облечени в оранжеви тениски с логото на лагера и широки къси панталони. Децата на Хермес приличаха малко на елфи — с изписани вежди, подигравателни усмивки и палави искрици в очите, все едно се канят да ти хвърлят пиратка в скута. Струваше ми се смешно, че синове на бога на крадците може да носят фамилията Стол1 и дори веднъж го споменах на Травис и Конър, но те ме изгледаха ледено, все едно изобщо не схващаха шегата.

След като и последният лагерник влезе в столовата, аз издърпах Тайсън да пристъпи в средата. Разговорите секнаха. Всички погледи се обърнаха към нас.

— Този пък кой го е поканил? — измърмори някой от хижата на Аполон.

Обърнах се ядосано към тяхната маса, но не успях да видя кой се беше обадил.

От масата на подиума се разнесе познат глас:

— Виж ти, виж ти! И това ако не е Питър Джонсън! Сега вече съм на върха на щастието!

Стиснах зъби.

— Пърси Джаксън, господине.

Господин Д. отпи от диетичната си кола.

— Аха. Както казвате вие, младите: „както и да е“.

Беше облечен в любимата си риза на леопардови шарки, къси панталони и бели маратонки с черни чорапи. Заради биреното коремче и подпухналото зачервено лице приличаше на турист в Лас Вегас, осъмвал цяла седмица в казината. Зад него един изплашен на вид сатир белеше грозде и му го подаваше зърно по зърно.

Истинското име на господин Д. беше Дионис. Богът на виното. Зевс го беше назначил за директор на лагера и му беше забранил да пие като наказание, задето беше преследвал някакви нимфи.

До него, на мястото, където обикновено седеше Хирон (или по-точно стоеше, когато беше в облика си на кентавър), се свиваше мъж, когото виждах за първи път — блед, невероятно слаб, в износена оранжева затворническа униформа. На джоба му имаше номер — 0001. Под очите му имаше тъмни кръгове, под ноктите — кал, а сивата му коса беше толкова странно накълцана, все едно се беше подстригвал сам с ножици за градински плет. Той се взря в мен. Погледът му не ми хареса. Все едно не беше съвсем наред. Изглеждаше едновременно гневен, недоволен и гладен.

— Това момче — рече му Дионис — е син на Посейдон. Не бива да го изпускаш от очи!

— Аха — кимна затворникът, — значи този е непрокопсаникът.

Тонът му подсказваше, че двамата с Дионис вече са си говорили за мен.

— Аз съм Тантал — представи се той и се усмихна студено. — Изпратен съм тук на специална мисия, докато… докато господарят Дионис не реши друго. А що се отнася до теб, Персей Джаксън, надявам се, че няма да ни причиняваш повече главоболия.

— Главоболия ли? — извиках възмутено.

Дионис щракна с пръсти. На масата се появи вестник — днешният брой на „Ню Йорк Поуст“. На първа страница ме гледаше снимката ми от „Мериудър“. Заради дислексията ми беше трудно да разчета заглавието, по не беше трудно да се досетя какво пишеше. Нещо от типа на: „Училище, подпалено от тринайсетгодишен маниак“.

— Да, главоболия — повтори доволно Тантал. — Доколкото чух, само с това си се занимавал миналото лято.

От гняв онемях. Аз ли бях виновен, че боговете едва не се бяха вкопчили в братоубийствена война?

Един сатир смутено пристъпи напред и поднесе на Тантал чиния с печено на скара месо. Новият директор се облиза. Погледна празната си чаша и заповяда:

— Бира. Специалната селекция на „Барк“ от 1967 година.

Чашата се напълни с пенлива течност. Тантал нерешително протегна ръка, сякаш се страхуваше да не се изгори.

— Хайде, пробвай, стари приятелю — подкани го Дионис с блещукащи палави искрици в очите. — Този път може и да стане.

Тантал посегна към чашата, но тя отскочи. Той веднага се опита да забърше с показалец няколкото паднали на масата капчици и те се изтърколиха настрани като живак. Новият директор изръмжа и се обърна към чинията. Сграбчи вилица и посегна към едно ребърце, но чинията хвръкна към мангала в другия край на масата.

— Гръм да ги удари! — изрева Тантал.