Морето на чудовищата

— А, героят на деня! — възкликна Тантал. — Смелата Клариса, която сам-самичка отблъсна нападението на биковете!

Клариса премигна и се изчерви.

— Не, не бях…

— А на всичкото отгоре е и скромна. — Директорът се усмихна. — Не се тревожи, скъпа. Това е летен лагер. Тук сме, за да се забавляваме, нали?

— Да, но елата…

Неколцина от приятелите й я дръпнаха да седне и Тантал продължи:

— А сега, преди да продължим към лагерния огън и песните, един дребен въпрос. По някаква незнайна причина, Пърси Джаксън и Анабет Чейс са решили да доведат тук това нещо — посочи Тайсън.

Чу се смутен шепот. Към мен се насочиха доста погледи. Идеше ми да убия Тантал.

— Всеизвестно е — продължи той, — че циклопите са кръвожадни чудовища без капчица мозък. В друг случай бих пуснал този звяр в гората, за да се поупражнявате в преследване с факли и копия. Но кой знае? Този циклоп може и да не е толкова ужасен, като повечето си събратя. Но все пак трябва да го държим някъде, докато се убедим, че най-доброто решение е да го ликвидираме. Мислех да го затворим в конюшнята, но пък сигурно ще изплаши конете. Може би да пробваме в хижата на Хермес?

На масата на Хермес се възцари мълчание. Травис и Конър Стол изведнъж проявиха невероятен интерес към покривката. Чудесно ги разбирах. Хижата на Хермес винаги беше препълнена. Нямаше как да приемат и един висок метър и осемдесет циклоп.

— Хайде сега — усмихна се Тантал. — Сигурен съм, че чудовището може да свърши и някаква полезна работа. Други предложения къде да го затворим?

Изведнъж всички ахнаха.

Тантал сепнато се отдръпна от Тайсън. Аз се взирах смаяно в яркото зелено изображение, което се беше появило над главата на приятеля ми.

Стомахът ми се сви на топка. Спомних си какво беше казала Анабет: „Те са деца на природните сили и богове… Е, в повечето случаи на един бог…“

Над Тайсън се носеше искрящ зелен тризъбец — същият символ, който се беше появил над мен в деня, в който Посейдон ме обяви за свой син.

За миг се възцари почтително мълчание.

Рядко се случваше някой бог да те признае за свое дете. Някои лагерници чакаха напразно цял живот. Когато миналото лято Посейдон ме беше признал, всички бяха коленичили пред мен. Но сега последваха примера на Тантал, който избухна в смях.

— Е, вече е ясно къде ще го настаним! Богове, трябваше да се сетя по-рано! Не виждате ли колко си приличат?

Всички се разсмяха, с изключение на Анабет и неколцина от приятелите ми.

Тайсън не обръщаше никакво внимание на подигравките, а се опитваше да огледа искрящия тризъбец, който вече гаснеше над главата му. Беше твърде невинен, за да разбере присмеха и жестокостта на хората.

Но аз схванах всичко.

Имах си нов съквартирант. И чудовище за полубрат.

Шеста глава Нападат ни гълъби от ада

Следващите няколко дни бяха истинско мъчение — точно както Тантал ни беше обещал.

Първо, Тайсън се нанесе в хижата на Посейдон, като през десет секунди се ухилваше като идиот, спечелил от лотарията, и повтаряше:

— Пърси ми е брат?

— Стига, Тайсън — отвръщах аз. — Не е толкова просто.

Но нямаше начин да му го обясня. Той беше направо на седмото небе от щастие. А аз… колкото и да го харесвах, нямаше как да не се почувствам неловко. Срамувах се. Ето, казах го.

Баща ми, всемогъщият Посейдон, си беше загубил ума по някоя природна стихия и така се беше появил Тайсън. Да, бях чел мита за циклопите. Дори помнех, че повечето от тях са синове на Посейдон. Но нито за миг не ми беше хрумвало, че това ги прави… мои роднини. Докато Тайсън не се появи на съседното легло.

А как само се държаха останалите! Изведнъж вече не бях готиният Пърси Джаксън, дето миналото лято върна на Зевс мълнията. Сега бях Пърси Джаксън, горкият смотльо, който си има едно грозно чудовище за брат.

— Той не ми е истински брат! — възразявах гръмогласно, когато Тайсън не беше наоколо. — По-скоро ми е полубрат от чудовищната страна на семейството. Не ми е близък роднина.

Никой обаче не ми се връзваше.

Признавам си — яд ме беше на баща ми. Имах чувството, че ме е направил за смях.

Анабет се опитваше да ми вдъхва кураж. Предложи ми да участваме заедно в надбягването с колесниците, за да забравим неприятностите. Не ме разбирайте погрешно — и двамата мразехме Тантал и се тревожехме за лагера, но не знаехме какво да правим. Решихме, че нищо не ни пречи да се пробваме в състезанието, докато измъдрим някакъв гениален план за спасяването на елата на Талия. Все пак майката на Анабет — Атина, беше изобретила колесницата, а баща ми беше създал конете. Двамата заедно щяхме да сме непобедими.

Една сутрин, докато с Анабет седяхме край езерото и чертаехме модели на колесници, няколко шегобийци от хижата на Афродита минаха край нас и ме попитаха дали искам да ми заемат молив за окото…

— О, извинявай, ти беше този с двете очи!

Те отминаха със смях, а Анабет изръмжа:

— Не им обръщай внимание, Пърси. Не си виновен, че брат ти е чудовище.

— Той не ми е брат! — извиках аз. — А и не е чудовище!

Тя вдигна вежди.

— Не си го изкарвай на мен. И строго погледнато, той наистина е чудовище.

— Ти му позволи да влезе в лагера.