Морето на чудовищата

Той се отпусна върху възглавниците и дълго мълча. Едрото му тяло едва се побираше в леглото. Когато дръпнеше одеялото, краката му се подаваха навън.

— Аз съм чудовище.

— Не говори така.

— Не се обиждам. Но ще бъда добро чудовище. И тогава ти няма да ми се сърдиш.

Не знаех какво да отговоря. Взирах се в тавана, имах чувството, че бавно умирам, също като елата на Талия.

— Просто… никога преди не съм имал полубрат. — Едвам се удържах да не се разплача. — Ина мен ми е трудно. Освен това се тревожа за лагера. И за един друг мой приятел, Гроувър… Страхувам се, че той също е загазил. Сигурен съм, че трябва да направя нещо, но не знам какво.

Тайсън не отговори.

— Съжалявам — продължих. — Не си виновен ти. Сърдя се на Посейдон. Не мога да се отърва от подозрението, че той като че ли се опитва да ме направи за смях или иска да ни накара да се съревноваваме с теб, а не знам защо.

Чух тихо похъркване. Тайсън спеше.

— Лека нощ, здравеняко — въздъхнах аз и също затворих очи.

В съня ми Гроувър беше облечен в сватбена рокля.

Не му стоеше добре. Беше му дълга и в долния край се виждаше засъхнала кал. Деколтето постоянно се смъкваше надолу по раменете му. Разпокъсан воал покриваше лицето му.

Стоеше във влажна пещера, осветявана от факли. В единия ъгъл имаше легло, а в другия едновремешен стан, на който беше започнато да се тъче бяло платно. Гроувър се взираше право към мен, все едно стоеше пред телевизор и чакаше той да се включи.

— Слава на боговете! — извика той. — Чуваш ли ме?

Не му отговорих. Оглеждах се смаяно, зяпах сталактитите по тавана, вдишвах миризмата на овце и кози, вслушвах се в ръмженето, пръхтенето и блеенето, които идваха иззад един голям камък с размерите на хладилник, който затваряше единствения вход на пещерата.

— Пърси? — обади се отново Гроувър. — Нямам сила да излъчвам по-силно. Трябва да ме чуеш!

— Чувам те — отвърнах. — Какви ги вършиш, Гроувър?

Иззад камъка се разнесе чудовищен глас:

— Готова ли си вече, мила?

Гроувър потрепери и отвърна с преправено тънко гласче:

— Още не, скъпи! Трябват ми още няколко дни!

— Ба! Двете седмици не минаха ли вече?

— Не, скъпи. Само пет дни. Остават още дванайсет.

Чудовището замълча, вероятно се опитваше да пресметне. Явно беше по-зле с математиката и от мен, защото отвърна:

— Добре, но побързай! Нямам търпение да видя какво се крие под воала, ха-ха-ха!

Гроувър се обърна пак към мен.

— Трябва да ми помогнеш! Нямаме време! Затворен съм в тази пещера. На остров в морето.

— Къде?

— Не знам точно! Тръгнах от Флорида и завих наляво.

— Какво? Как…

— Това е капан! — прекъсна ме той. — Затова нито един сатир не се е върнал от търсенето. Той е овчар, Пърси! И онова е в него. Природната му магия е толкова силна, че ухае като великия бог Пан! Сатирите идват насам, мислят си, че са намерили Пан, а се озовават в капан и Полифем ги изяжда!

— Кой?

— Циклопът! — извика нетърпеливо Гроувър. — За малко да успея да му избягам. Стигнах чак до Сейнт Огъстин.

— Но той те е проследил — рекох, припомняйки си първия си сън. — И те хвана в един бутик за сватбени рокли.

— Точно така — кимна той. — Значи първият ми опит да се свържа с теб е бил успешен. И сега съм жив единствено благодарение на тази сватбена рокля. Той харесва миризмата ми, но аз му обясних, че това е специален парфюм с аромат на коза. Слава на боговете, че е почти напълно сляп. Преди години някой се е опитал да му извади окото и сега почти не вижда. Но не след дълго ще разбере истината. Дал ми е две седмици, за да се подготвя за сватбата и търпението му бързо свършва!

— Почакай малко! Циклопът те мисли за…

— Да! — изстена Гроувър. — Смята ме за женски циклоп и иска да се ожени за мен!

При други обстоятелства щях да избухна в смях, но гласът на Гроувър беше адски сериозен. Той трепереше от страх.

— Ще дойда да те спася — обещах. — Къде точно се намираш?

— В Морето на чудовищата, разбира се!

— Какво?

— Нали ти казах вече! Не знам къде точно. И виж, Пърси… страшно съжалявам, тази телепатична връзка… нямах избор. Вече сме свързани един с друг. И ако умра…

— Аха, ясно. Аз също ще умра.

— Е, може и да оживееш. Но ще бъдеш като ряпа. Много по-хубаво ще е да дойдеш да ме измъкнеш оттук.

— Мила! — изрева чудовището. — Време за вечеря! Вкусно-вкусничко агнешко месце!

Гроувър потрепери.

— Трябва да приключвам. Побързай!

— Почакай! Каза, че „онова“ е там? Какво е то?

Гласът му вече глъхнеше.

— Приятни сънища! И не ме оставяй да умра!

Събудих се разтреперан. Беше призори. Тайсън се взираше в мен загрижено.

— Добре ли си? — попита той.

Отдръпнах се несъзнателно — гласът му звучеше точно като чудовището, което бях чул в съня си.

Времето беше горещо и влажно. В ниското се стелеше гъста мъгла, все едно бяхме в сауна. По дърветата бяха накацали милиони птици — едри сиво-бели гълъби, които обаче не приличаха съвсем на обикновени гълъби. Издаваха странни пищящи звуци, като сигналите от радар на подводница.