Морето на чудовищата

— Защото това беше единственият начин да ти спася живота! Съжалявам, Пърси, не очаквах, че Посейдон ще го признае за свой син. Циклопите са най-лъжливите предатели и…

— Той не е такъв! Защо мразиш толкова циклопите?

Ушите й порозовяха. Подозирах, че крие нещо от мен, нещо ужасно неприятно.

— Забрави — рече тя. — Дай да видим оста на колесницата…

— Държиш се така, сякаш Тайсън е най-гадният злодей на света — продължих аз. — А той спаси живота ми.

Анабет хвърли молива и се изправи.

— Щом е така, може би е по-добре да се състезаваш с него, а не с мен.

— Може би си права.

— Добре тогава!

— Да, добре!

Тя се врътна и си замина, а аз останах сам край езерото. Чувствах се още по-зле, отколкото преди.

През следващите два дни се опитвах изобщо да не мисля за проблемите си.

Силена Борегард, едно от по-милите момичета от хижата на Афродита, ми даде първите уроци по яздене на пегас. Тя ми обясни, че навремето имало само един безсмъртен крилат кон на име Пегас, който все още обикалял на воля по небето, и през вековете той бил създал хиляди деца, които не били толкова бързи и смели като него, но въпреки това носели името му.

Като син на бога на моретата летенето изобщо не ми понасяше. Баща ми и Зевс бяха съперници и затова се стремях да избягвам царството на Господаря на небето. Но язденето на крилат кон беше различно. Изобщо не ме беше страх, както когато се качвах на самолет. Може би, тъй като баща ми беше създал конете от морска пяна, пегасите бяха нещо като неутрална територия. Улавях мислите им. Не се изненадвах, когато хукнеха в галоп над върховете на дърветата или се устремяха след ято майки в облаците.

Само че Тайсън също искаше да се качи на „крилатите понита“, а пегасите ставаха изключително нервни, когато той ги доближеше. Повтарях им телепатично, че Тайсън няма да им стори нищо лошо, но те като че ли не ми вярваха. А Тайсън се разплакваше.

Единственият в лагера, който нямаше нищо против него, беше синът на Хефест. Ковачът на боговете открай време работеше с циклопите в пещите си и затова Бекендорф взе Тайсън в оръжейната да го учи как се обработва желязото. Дори обеща, че не след дълго Тайсън щял да стане истински майстор в изработването на вълшебни предмети.

След обяда тренирах на арената с момчетата на Аполон. Справях се добре с фехтовката. Другите казваха, че за последните сто години не е имало по-добър майстор на меча, може би с изключение на Люк. Винаги ме сравняваха с Люк.

Лесно побеждавах синовете на Аполон. Знаех, че трябваше да си пробвам силите със синовете на Арес или на Атина, тъй като те бяха по-добри в двубоите с мечове, но не се понасях с Клариса и роднините й, а след като се скарахме с Анабет, не исках да я виждам.

Ходих да се упражнявам и в стрелба с лък, макар че там хич ме нямаше, а и без Хирон не беше същото. В часовете по изкуство започнах да правя мраморен бюст на Посейдон, но той заприлича на Силвестър Сталоун и затова го зарязах. Пробвах си силите по стената за катерене, като включвах едновременно режимите на земетресение и вулканично изригване. А вечер патрулирах по границата. Макар Тантал да беше отменил охраната на лагера, ние тайно си бяхме изработили график и патрулирахме през свободното си време.

Седях на билото на хълма и наблюдавах дриадите, които идваха да пеят на умиращото дърво. Сатирите свиреха вълшебни мелодии с тръстиковите си флейти и за кратко игличките на елата като че ли възвръщаха жизнеността си. Цветята по хълма разпръсваха сладък аромат и тревата изглеждаше по-зелена. Но щом музиката секнеше, болестта отново се промъкваше обратно. Целият хълм като че ли беше заразен, умираше от отровата, спуснала се надолу в корените на дървото. И докато седях там, усещах как гневът ми расте.

За всичко беше виновен Люк. Припомнях си лукавата му усмивка, белега от драконов нокът на лицето му. Беше се представял за мой приятел, а през цялото време всъщност бе служил на Кронос.

Отворих ръка. Белегът, който ми беше оставил Люк миналото лято, избледняваше, но все още се виждаше едно по-светло петънце там, където ме бе проболо жилото на скорпиона.

Мислех си за думите, които Люк ми беше казал, преди да се опита да ме убие: „Сбогом, Пърси. Идва нов златен век, но ти няма да си част от него.“

Нощем сънувах Гроувър. Понякога само чувах гласа му. Веднъж ми каза: „Тук е“. Друг път: „Той обича овце“.

Чудех се дали да не разкажа на Анабет за сънищата си, но ме беше срам. Представях си как щеше да прозвучи: „Той обича овце“. Сигурно щеше да си помисли, че съм полудял.

Вечерта преди състезанието с Тайсън довършихме колесницата. Той сам беше изработил металните части в ковачницата на оръжейната. Аз издялах дървените и заедно я сглобихме. Боядисахме я в синьо и бяло, с вълнички отстрани и тризъбец отпред. След всичките положени усилия беше справедливо Тайсън да се качи до мен, макар да знаех, че на конете нямаше да им хареса, а допълнителното тегло щеше да намали скоростта.

Когато си лягахме, Тайсън попита:

— Сърдиш ли ми се?

Дадох си сметка, че съм се намръщил.

— Не, не ти се сърдя.