Морето на чудовищата

Тайсън се обърна и заедно с моряка се скриха в трюма. Връхлетя ме ужасно предчувствие. Искаше ми се да хукна след него и да го спра, но в този момент корабът се наклони отново и изведнъж пред нас се появи Харибда. Беше само на петдесетина метра от нас, забулена в мъгла и водни пръски. Първо забелязах рифа — черни корали с едно смокиново дърво върху тях, странна спокойна картинка насред вихрещия се въртоп. Водата се стичаше към тях като във фуния и изчезваше като лъч светлина в черна дупка. След това зърнах ужасното нещо, приковано към рифа точно под нивото на водата — огромна уста с мазни устни и обрасли с мъх зъби — всеки с размерите на гребна лодка. На всичкото отгоре зъбите бяха стегнати със скоби — ръждясали и зеленясали метални шини, по които се бяха закачили риби, отломки и донесени от водата боклуци.

Харибда беше сбъдналият се кошмар на всеки зъболекар. Не беше нищо повече от огромна черна паст с лошо подредени зъби и обратна захапка и в продължение на векове не й беше минавало през ума да си мие зъбите след хранене. Пред очите ми водата се стече в зейналия отвор, заедно с акулите, рибните стада и една гигантска сепия. След няколко секунди натам щеше да се устреми и „Бирмингам“.

— Лейди Клариса — извика капитанът. — Оръдията на нос и отдясно вече са в обхват!

— Огън! — заповяда Клариса.

Три залпа бяха изстреляни в пастта на чудовището. Едното гюле отчупи края на зъб. Другото изчезна в гърлото. Третото улучи скобите, рикошира обратно към нас и свали знамето на Арес от пилона.

— Пак! — заповяда Клариса. Моряците заредиха отново, но на мен вече ми беше ясно, че нямаше смисъл. Трябваше да изстреляме поне сто гюлета, за да нанесем някакво поражение на чудовището, а не разполагахме с толкова време. Вече се носехме със страшна сила към зиналото гърло.

В този миг вибрациите на палубата се промениха.

Двигателят забръмча по-силно и по-равномерно. Корабът потрепери и започнахме да се отдалечаваме.

— Тайсън успя! — извика Анабет.

— Спрете! — заповяда Клариса. — Насочете се обратно към чудовището!

— Ще загинем! — възразих аз. — Трябва да отстъпим!

Сграбчих перилата, броненосецът се бореше с придърпването към гърлото. Сваленото знаме на Арес прелетя над главите ни и след миг се закачи за скобите на Харибда. Не се отдалечавахме, но и не се приближавахме. Тайсън беше успял да вдъхне достатъчно сила на двигателите, за да не бъдем всмукани в нейната паст.

Изведнъж устата се затвори. Морето замря успокоено. Водата скри Харибда.

В следващия миг тя отвори уста и избълва огромна водна струя, изхвърляйки всичко, което не ставаше за ядене, включително нашите гюлета, едно от които се стовари в корпуса на „Бирмингам“ и се чу силно дрънчене, като при стреляне по панички на панаирджийско стрелбище.

Заля ни вълна, висока поне петнайсет метра. Впрегнах цялата си воля в мъчителния опит да овладея водовъртежа и да не позволя корабът да се преобърне, но вихърът ни понесе към скалите в другия край на провлака.

Един почти овъглен моряк изскочи от трюма. Олюля се и падна върху Клариса, като едва не я прекатури във водата.

— Двигателят ще избухне!

— Къде е Тайсън? — попитах.

— Долу — отвърна той. — Засега успява да го крепи, но няма да издържи още дълго.

— Трябва да напуснем кораба — рече капитанът.

— За нищо на света! — ядосано тропна с крак Клариса.

— Нямаме Друг избор, милейди. Корпусът вече се пропуква. Не може да…

Не успя да довърши изречението. От небето се стрелна нещо кафяво-зелено, профуча като мълния, сграбчи го и изчезна. На мястото му останаха само кожените му ботуши.

— Сцила! — извика един моряк и в същия миг друга змийска глава се стрелна от скалите и го отнесе. Все едно за миг проблесна лазерен лъч и угасна. Дори не успях да го разгледам, зърнах само зъби и люспеста кожа.

Извадих Въртоп и се опитах да наръгам чудовището, което вече отмъкваше трети член на екипажа, но не бях достатъчно бърз.

— Всички да слязат долу! — извиках.

— Няма къде! — отвърна Клариса и извади меча си. — Долу всичко гори.

— Спуснете спасителните лодки! — заповяда Анабет. — По-бързо!

— Те ще се разбият в скалите — рече Клариса. — И Сцила ще ни изяде.

— Трябва да се пробваме. Пърси, термоса!

— Няма да оставя Тайсън!

— Спуснете лодките!

Клариса я послуша. Накара неколцина от моряците да махнат покривалата на двете спасителни лодки, а в това време главите на Сцила прелитаха над нас като зъбати метеорити и след всяко тяхно преминаване изчезваше по някой моряк.

— Скачай в лодката! — заповядах на Анабет и й подадох термоса. — Аз отивам за Тайсън.

— Недей! — спря ме тя. — Ще изгориш жив!

Не я послушах. Изтичах към люка на трюма и изведнъж палубата изчезна изпод краката ми. Издигах се право нагоре, вятърът свистеше в ушите ми, а скалите бяха само на сантиметри от лицето ми.

Сцила ме беше сграбчила за мешката и ме издигаше към бърлогата си. Инстинктивно замахнах с меча и за късмет я уцелих в изцъкленото жълто око. Чудовището изсумтя и ме пусна.

Тъй като бях на стотина метра във въздуха, падането ми би трябвало да е смъртоносно, но преди да достигна до кораба, „Бирмингам“ избухна.

Бууум!