Морето на чудовищата

— Ами Блъскащите се скали? — обади се Анабет. — Нали от там е минал Язон?

— С оръдията не мога да си проправя път през скалите — отвърна Клариса. — Но през чудовищата…

— Ти си луда! — извика Анабет.

— Гледай и се учи, умнице. — Клариса се обърна към капитана: — Пълен напред към Харибда!

— Тъй вярно, милейди!

Двигателят изръмжа, стоманената обшивка задрънча и корабът се устреми напред.

— Клариса — обадих се, — Харибда изпива водата, нали така беше?

— Да. И след това я изплюва.

— Ами Сцила?

— Тя обитава пещера горе в онези скали. Ако се приближим към тях, тя ще изпълзи и ще започне да отнася хората от кораба един по един.

— Избери Сцила тогава — предложих. — Всички ще се скрием долу в трюма и така ще минем покрай нея.

— Няма да стане — поклати глава тя. — Ако Сцила не вземе своето, може да се опита да погълне целия кораб. Освен това пещерата й е нависоко, а оръдията не могат да стрелят нагоре. Харибда си седи неподвижно в средата на водовъртежа. Щом се приближим достатъчно, ще насочим оръдията към нея и ще я пратим право в Тартар!

Заяви го толкова категорично, че за миг ми се прииска да й повярвам.

Двигателят пъхтеше. Пещите горяха толкова силно, че усещах как палубата под краката ми се нагрява. Комините бълваха пушек. Червеното знаме на Арес се вееше.

Отблизо шумът от Харибда беше много по-силен — ужасяващо бълбукане и клокочене като от пускането на водата в най-голямата тоалетна във Вселената. При всяко всмукване на чудовището корабът потреперваше и се устремяваше напред, а после при изплюването на водата се появяваха триметрови вълни и ни издигаха на гребените си.

Опитах се да измеря честота на действията й. Доколкото успявах да преценя, на Харибда й трябваха три минути, за да погълне и унищожи всичко в радиус от половин миля. Ако се опитахме да я заобиколим, щяхме да попаднем точно под скалите на Сцила. Колкото и страшна да беше тя, лично на мен ми се струваше за предпочитане пред Харибда.

Живите мъртъвци спокойно се приготвяха за предстоящата битка. И преди се бяха сражавали за губеща кауза и това явно не ги притесняваше. Или пък не им пукаше, че ще умрат, тъй като и без това вече не бяха сред живите. И двата варианта бяха потискащи.

Анабет стоеше до мен и се държеше здраво за перилата.

— Термосът с ветровете още ли е в теб?

Кимнах.

— Но е твърде опасно да го използвам в този водовъртеж. Ако се появи и вятър, ще стане още по-зле.

— Защо не се опиташ да овладееш вълните? — предложи тя. — Ти си син на Посейдон. Морето ти се подчинява.

Права беше. Затворих очи и се помъчих да успокоя бурната вода, но не се получи нищо. Грохотът от Харибда ме разсейваше и ми пречеше. Вълните не откликваха.

— Не става — признах нещастно.

— Трябва да измислим нещо — рече Анабет. — Оръдията няма да свършат работа.

— Анабет е права — обади се Тайсън. — Двигателите няма да издържат.

— Защо? — попита тя.

— Заради налягането. Буталата са повредени.

Преди да успее да обясни, космическата тоалетна заклокочи отново. Корабът се олюля и аз се проснах на палубата. Водовъртежът ни придърпа.

— Пълен назад! — извика Клариса. Морето кипеше около нас, на палубата се стоварваха огромни вълни. Стоманената обшивка така се беше нагорещила, че от нея се надигаше пара. — Още не сме достатъчно близо, за да стреляме. Пригответе оръдията дясно на борд!

Мъртвите моряци тичаха напред-назад. Колелото се завъртя на обратно, за да забави движението на кораба, но въпреки това продължавахме да се носим към центъра на водовъртежа.

От трюма изскочи един моряк и изтича до Клариса. Сивата му униформа димеше. Брадата му гореше.

— Двигателят прегрява. Ще избухнем!

— Слез долу и го оправи!

— Не мога! — извика морякът. — От топлината се изпаряваме.

Клариса удари юмрук по оръдието.

— Трябват ми още няколко минути! Само няколко минути, за да се доближим достатъчно!

— Няма да успеем — обади се мрачно капитанът. — Пригответе се за смъртта!

— Не! — извика Тайсън. — Аз ще поправя двигателя!

Клариса го изгледа смаяно.

— Ти ли?

— Той е циклоп — обади се Анабет. — Огънят нищо не може да му направи. И освен това разбира от машинарии.

— Върви! — заповяда Клариса.

— Недей, Тайсън — хванах го аз за ръката. — Опасно е!

Той ме потупа по рамото:

— Това е единственото ни спасение, братко. — Изражението му беше решително, за първи път го виждах толкова самоуверен. — Ще го поправя за нула време.