Морето на чудовищата

— Но, скъпи — Гроувър едва не се задави, — ами ако някой реши да спаси, тоест да нападне острова? — Той погледна право към мен, досетих се, че задаваше този въпрос заради мен. — Какво би му попречило да стигне до пещерата?

— Женичката се страхува, а? Толкова си сладка! Но не се тревожи. Полифем разполага със страхотна охранителната система. Който и да се появи, за да дойде до тук, първо трябва да премине през животинките ми.

— Животинките ли?

Гроувър плъзна поглед из острова, но не видя нищо, освен мирно пасящите си овце по поляните.

— А след това — изръмжа Полифем — трябва да пребори и мен!

Той стовари юмрука си върху най-близката скала и тя се разцепи на две.

— Хайде, ела! — извика той. — Обратно в пещерата.

Сатирът изглеждаше готов да се разплаче — беше толкова близо и същевременно толкова далеч от свободата. Очите му се навлажниха, но камъкът залости входа и Гроувър отново беше затворен в опушената и мрачна пещера на циклопа.

Събуди ме вой на сирена.

Обади се строгият глас на капитана:

— Всички на палубата! Намерете милейди Клариса! Къде е това момиче?

В следващия миг призрачното му лице се надвеси над мен.

— Събуди се, янки! Приятелите ти са вече горе. Наближаваме входа.

— Кой вход?

Черепът се разтегна в подобие на усмивка.

— Как така кой? Към Морето на чудовищата, естествено!

Набутах малкото си оцелели от сблъсъка с хидрата вещи в една моряшка мешка и я метнах на рамото си. Подозирах, че едва ли щяхме да прекараме още една нощ на борда на „Бирмингам“.

Докато се качвах към палубата, изведнъж се сепнах и застинах на място. Усетих нещо — едновременно познато и неприятно. Изведнъж ми се прииска да се сбия. Едва се сдържах да не халосам един моряк. Предишния път, когато ме беше обзел подобен гняв…

Вместо да продължа нагоре, пропълзях до една решетка на вентилационна шахта и надникнах в трюма.

Точно под мен Клариса разговаряше с изображение, което трептеше в парата от двигателя — едър мъж с черни кожени рокерски дрехи, с къса войнишка подстрижка, слънчеви очила и нож в калъф на бедрото.

Стиснах юмруци. Това беше най-неприятният обитател на Олимп — Арес, богът на войната.

— Не ми се оправдавай, момиченце! — изръмжа той.

— Добре, татко — прошепна Клариса.

— Не искаш да ти се ядосам, нали?

— Да, татко.

— „Да, татко“ — повтори Арес с престорен изтънял глас. — Виж се колко си жалка! Трябваше да пратя някой от синовете си на този подвиг!

— Ще се справя! — обеща Клариса с разтреперан глас. — Ще се гордееш с мен!

— Дано — отвърна той. — Ти сама пожела да те изпратя на този подвиг, момиче. Ако позволиш на онзи лигльо Джаксън да ти го измъкне изпод носа…

— Но оракулът каза…

— Не ме интересува какво е казал оракулът! — изрева Арес с такава сила, че изображението му затрептя. — Трябва да успееш! В противен случай…

Богът вдигна юмрук. И макар че той беше само един трептящ образ в парата, Клариса потръпна.

— Ясен ли съм? — изръмжа Арес.

Сирената зави отново. Чух гласове, към мен тичаха неколцина офицери и крещяха заповеди да се подготвят оръдията за стрелба.

Изпълзях обратно и се качих при Анабет и Тайсън на палубата.

— Какво става? — попита Анабет. — Пак ли си сънувал нещо?

Кимнах мълчаливо. Нямах представа какво точно означаваше това, което току-що бях видял долу в трюма, но то ме притесняваше почти толкова, колкото и сънят с Гроувър.

Клариса изскочи по стълбата непосредствено след мен. Сграбчи бинокъла на един офицер и се взря към хоризонта.

— Най-сетне! Пълен напред, капитане!

Проследих погледа й, но не видях нищо особено. Небето се беше свъсило заплашително. Отнякъде се беше появила гъста мъгла, но когато напрегнах взор, в далечината като че ли съзрях две тъмни петна.

Чувството ми за ориентация подсказваше, че се намирахме някъде на север от Флорида, което означаваше, че през нощта бяхме изминали голямо разстояние, много по-голямо, отколкото беше по възможностите на един обикновен кораб.

Двигателят заръмжа и затрещя, увеличихме скоростта.

Тайсън изплашено измърмори:

— Налягането на буталата е прекалено голямо. Не е създаден за дълбоки води.

Нямах представа откъде го знаеше, но безпокойството му се предаде и на мен.

След няколко минути тъмните петна на хоризонта вече се виждаха по-ясно. На север от нас в морето се издигаше огромна скала — остров с високи поне трийсет метра брегове. На около половин миля южно от него беше второто тъмно петно, което приличаше на надигаща се буря. Там небето и водата се сливаха с ужасяващо клокочене и ръмжене.

— Ураган? — попита Анабет.

— Не — отвърна Клариса. — Харибда.

Анабет пребледня.

— Ти добре ли си?

— Това е единственият начин да влезем в Морето на чудовищата. Трябва да минем между Харибда и сестра й Сцила. — Клариса посочи скалата. Имах чувството, че там живее нещо, което не бих искал да срещна.

— Защо да е единственият начин? — попитах. — Около нас е открит океан. Защо просто не ги заобиколим?

Тя въздъхна.

— Как може да си толкова тъп? Ако се опитам да ги заобиколя, те пак ще се появят пред нас. За да влезеш в Морето на чудовищата, трябва да минеш между тях.