Морето на чудовищата

— Да не мислиш, че баща ти е единственият, който има власт над моретата? При всяка война духовете на загиналите от губещата страна са обречени да служат на Арес. Това е наказанието им, задето са били победени. Помолих се на татко да ми даде някакъв кораб и той ми прати този. Моряците са готови да изпълнят всяка моя заповед. Нали, капитане?

Застаналият зад нея мъж изглеждаше напрегнат и ядосан. Искрящите му зелени очи се впиха алчно в мен.

— Готови сме на всичко, за да приключи най-сетне тази адска война и да намерим мир. Ще се изправим срещу всеки, който пожелаете. И ще го унищожим.

Клариса се усмихна.

— „Ще се изправим срещу всеки, който пожелаете. И ще го унищожим!“ — повтори тя доволно. — Браво, капитане!

Тайсън премига уплашено.

— Клариса — обади се Анабет, — много е вероятно Люк също да се опита да вземе руното. Видяхме го. Той знае координатите и пътува на юг с огромен кораб, пълен с чудовища.

— Страхотно! Нямам търпение да го пратя на дъното!

— Не — възрази Анабет. — Трябва да обединим силите си. Нека ти помогнем…

— Няма да стане! — Клариса удари с юмрук по масата. — Това е моят подвиг, многознайке! Най-сетне е дошъл и моят ред да стана герой и няма да позволя вие двамата да ми откраднете възможността!

— Къде са ти приятелите? — попитах. — Нали ти позволиха да вземеш още двама души със себе си?

— Те не… Реших да ги оставя там. Да защитават лагера.

— Искаш да кажеш, че дори и другите деца на Арес са отказали да ти помогнат?

— Млъкни, Пърди! Не ми трябват нито те, нито вие!

— Клариса — рекох, — Тантал само те използва. Него лагерът изобщо не го интересува. Даже ще се радва, ако чудовищата го унищожат. Нарочно те е изпратил, за да се провалиш.

— Глупости! Каквото и да казва оракулът… — тя замълча, без да довърши изречението.

— Какво? — сепнах се аз. — Какво ти каза оракулът?

— Нищо. — Ушите й бяха пламнали. — Сама ще се справя и не ми трябва помощта ви. Точка по въпроса. От друга страна, не мога да ви оставя да се шляете на свобода…

— Значи сме затворници, така ли? — попита Анабет.

— Гости. Засега. — Клариса вдигна крака върху бялата покривка и си отвори ново безалкохолно. — Заведете ги долу, капитане. Дайте им койки. Ако не се държат както трябва, покажете им как се отнасяме тук с вражеските шпиони.

Сънят започна веднага, щом затворих очи.

Гроувър седеше на стана и отчаяно разнищваше платното. Изведнъж камъкът на входа рязко се изтърколи и циклопът изръмжа:

— Аха!

Сатирът подскочи.

— О, скъпи! Не те чух! Толкова си тих!

— Разнищва се, така ли? Затова ли толкова се бавиш?

— Не, не. Нищо подобно…

— Ела! — Полифем го сграбчи през кръста и го повлече по тунелите на пещерата. Гроувър се мъчеше да задържи обувките на високи токчета на копитата си. Булото му се свличаше постоянно на една страна.

Циклопът го замъкна в огромна пещера, по чийто под се беше натрупал дебел килим от овчи тор. Под огромните купчини остригана вълна се виждаха канапе, телевизор и груби полици, пълни с най-различни предмети с изображения на овце — чаши за кафе, изработени под формата на овце, фигурки на овце, игри с овце, албуми на овце. По земята се търкаляха избелели кости — повечето овнешки, но имаше и други, които явно бяха на сатири, попаднали на острова в търсене на Пан.

Полифем хвърли Гроувър на пода и премести друг голям камък. Вътре проникнаха слънчеви лъчи и сатирът трепна радостно. Свеж въздух!

Циклопът го извлече навън, на високо било, извисяващо се над най-красивия остров, който бях виждал.

Беше във формата на бъбрек, пресечен през средата с брадва. От двете страни се простираха тучни зелени хълмове, а между тях се гушеше широка долина, разделена от дълбока пропаст, над която минаваше въжен мост. Красиви поточета се спускаха надолу по склоновете и пропадаха в бездната в образуващи дъга водопади. По дърветата пищяха папагали. Храстите бяха окичени с розови и лилави цветове. По поляните пасяха стотици овце с искряща като сребърни монети вълна.

А в средата на острова, досами въжения мост, растеше гигантски изкорубен дъб и нещо блестеше на ствола му.

Златното руно.

Дори и насън долавях излъчваната от него мощ, от която тревата се раззеленяваше и по клонките на храстите избуяваха нови цветове. Направо усещах природната магия. Представях си колко неустоим беше този аромат за един сатир.

Гроувър изплашено изблея.

— Да — рече гордо Полифем. — Видя ли го? Руното е най-ценното ми съкровище. Откраднах го от героите много отдавна и оттогава — безплатна храна. Сатирите от целия свят прииждат насам като пеперуди към огъня. Сатирите са вкусни. А сега…

Циклопът сграбчи едни зловещи на вид бронзови ножици.

Гроувър извика изплашено, но Полифем не му обърна внимание, а придърпа най-близката овца, все едно беше плюшена играчка, и я острига. Събра вълната и я подаде на сатира.

— Ето, вземи и я изпреди — рече той доволно. — Вълшебна е. Не се къса и не се разнищва.

— О! Добре!

— Горката ми невеста! — ухили се Полифем. — Не е добра тъкачка, а? Ха-ха! Но не се тревожи. Тази вълна ще ти реши проблема. До утре да си свършила шлейфа на сватбената рокля.

— Колко… Колко мило!

— Ха-ха!