Морето на чудовищата

Завихме в едно заблатено заливче, обрасло с високи папури. Изкарахме лодката на брега под един гигантски кипарис.

Над нас се извисяваха обрасли в лиани дървета. Жужаха мушици. Въздухът беше влажен и горещ, от повърхността на реката се надигаха изпарения. С две думи, нямаше нищо общо с Манхатън и определено не ми харесваше.

— Хайде — подкани ме Анабет. — Ей там е.

— Кое? — попитах.

— Следвай ме — заповяда тя и грабна раницата си. — Няма да е зле да скрием лодката, за да не привличаме излишно внимание.

Покрихме я хубаво с клони и след това с Тайсън последвахме Анабет надолу по брега, затъвайки в червената кал. Изпод краката ми изпълзя една змия и се скри в тревата.

— Не ми харесва тук — измърмори Тайсън и перна рояка комари, накацали по ръката му.

След няколко минути Анабет обяви:

— Ето тук е.

Пред себе си виждах само храсталаци. Тя обаче пристъпи напред и дръпна преплетените клони, които образуваха нещо като врата и се озовахме пред скрит заслон.

Вътре беше достатъчно широко за трима души, дори и третият да е с размерите на Тайсън. Стените бяха от клони, като на индиански вигвам, но изглеждаха водонепропускливи. В ъгъла беше струпано всичко необходимо за лагеруване на открито — спални чували, одеяла, хладилна чанта и керосинова лампа. Имаше дори и неща за полубогове — бронзови наконечници за копия, колчан със стрели, меч, кутия с амброзия. Въздухът беше застоял, явно отдавна никой не беше влизал.

— Скривалище за деца на богове! — Погледнах смаяно Анабет. — Ти ли си го направила?

— С Талия — отвърна тя тихо. — И Люк.

Това не би трябвало да е проблем за мен. Знаех, че Талия и Люк се бяха грижили за Анабет, когато е била малка. Тримата заедно се бяха крили от чудовищата и се бяха борили да оцелеят сами, преди Гроувър да ги открие и да се опита да ги заведе в лагера. Но винаги, когато Анабет споменеше за онова време, се чувствах… Не знам. Не ми беше приятно.

И по-точно: ревнувах.

— Аха — кимнах аз. — Мислиш ли, че Люк няма да се сети да ни търси тук?

Тя поклати глава.

— Тогава направихме поне десетина такива убежища. Не ми се вярва Люк да ги помни всичките. А и едва ли го интересуват.

Седна на одеялата и заровичка в раницата си. Ясно показваше, че не й се говореше повече.

— Тайсън? — обадих се аз. — Имаш ли нещо против да пообиколиш наоколо? Може да намериш някакъв магазин.

— Магазин ли?

— Или заведение. С понички, сладолед. Но не се отдалечавай много.

— О, понички! — кимна ентусиазирано Тайсън. — Веднага ще изляза да потърся понички в блатата. — Измъкна се навън и след миг го чух как вика: — Хей, понички, къде сте?

Щом останахме сами, аз седнах срещу Анабет.

— Съжалявам за Люк.

— Не си виновен. — Тя извади ножа от канията и започна да лъска острието с вълнен парцал.

— Прекалено лесно ни остави да се измъкнем — отбелязах, макар че се надявах само така да ми се е сторило. Анабет обаче кимна.

— И аз точно това си мислех. А и онова, дето каза за номера и захапването на стръвта… Подозирам, че става дума за нас.

— И руното е примамката? Или Гроувър?

Тя се взираше в острието.

— Не знам, Пърси. Може би и той иска да вземе руното. Сигурно се надява ние да го намерим и тогава той да го открадне от нас. Но просто не мога да повярвам, че е отровил елата.

— Според теб защо той смята, че ако Талия беше жива, щеше да е на негова страна?

— Греши.

— Не ми звучиш много сигурна.

Анабет ме стрелна с кръвнишки поглед и на мен ми се прииска да не бях повдигал въпроса точно когато държи в ръката си нож.

— Пърси, знаеш ли на кого ми приличаш най-много? На Талия. Толкова си приличате, че чак ми става страшно. Или щяхте да сте първи приятели, или да се избиете.

— Нека се спрем на варианта „първи приятели“.

— Понякога Талия се сърдеше на баща си. Също като теб. Ти би ли обявил война на Олимп заради това?

Отклоних погледа си към колчана стрели в ъгъла.

— Не.

— Е, тя също не би го направила. Люк греши! — Анабет заби ножа си в пръста.

Исках да я разпитам за пророчеството за шестнайсетия ми рожден ден, което Люк беше споменал. Но тя едва ли щеше да ми каже. Хирон беше заявил, че не бива да го узная, докато боговете не решат друго.

— А какво имаше предвид Люк за циклопите? — попитах. — Той каза, че точно от теб най-малко…

— Знам какво каза! Той… Имаше предвид истинската причина за смъртта на Талия.

Чаках мълчаливо.

Анабет треперливо си пое дъх.

— На циклопите никога не можеш да им имаш вяра, Пърси. Преди шест години, когато Гроувър ни водеше към лагера…

Вратата на заслона рязко се отвори. Тайсън пропълзя вътре.

— Понички! — обяви той гордо и ни подаде една кутия.

Анабет го зяпна.

— Откъде ги намери? Наоколо са само блата. Няма нищо в продължение на…

— Петнайсет метра — прекъсна я Тайсън. — Точно на върха има „Чудовищни понички“!

— Имам лошо предчувствие — измърмори Анабет.