Морето на чудовищата

— Неприятна изненада, а, циклоп? — обади се Люк. — Моите космати приятели май са по-силни от теб, поне когато са заедно. Дали да не им позволя да…

— Люк — прекъснах го аз. — Чуй ме. Баща ти ни изпрати тук.

Лицето му позеленя от гняв.

— Не искам да слушам за него!

— Той ни посъветва да се качим на кораба. Мислех, че е само начин да се придвижим до Флорида, но явно ни е изпратил тук, за да те намерим. Каза ми, че колкото и да му се сърдиш, той няма да се отрече от теб.

— Да му се сърдя ли? — изрева Люк. — Нямало да се отрече от мен? Та той отдавна ме е отписал, Пърси! Не, не му се сърдя! Искам направо да унищожа целия Олимп! Да разбия троновете им! И кажи на Хермес, че ще го направя. С всяко дете на бог, което се присъедини към нас, силата на Олимп отслабва, а нашата се увеличава. И той — посочи златния саркофаг — възвръща мощта си.

Мъчех се да не показвам колко ме плашеше този сандък.

— Какво има в него? — попитах. — Какво толкова…

И в този миг осъзнах какво се криеше в саркофага. Температурата в каютата спадна поне с двайсет градуса.

— Да не би…

— Той се завръща — кимна Люк. — Малко по малко го изваждаме от ямата. С всеки герой, който му се закълне във вярност, се появява ново малко парче…

— Отвратително! — възкликна Анабет.

Той я изгледа мрачно.

— Майка ти се е появила от разцепения череп на Зевс. На твое място не бих се обаждал! Не след дълго ще разполагаме с достатъчно материал от господаря на титаните, за да го съградим наново. Ще му направим ново тяло, истинско чудо на ковашкото изкуство, достойно за пещите на Хефест!

— Ти си луд — поклати глава Анабет.

— Присъединете се към нас и ще получите щедра отплата. Имаме влиятелни приятели, богати покровители, за които не е проблем да ни осигурят кораби като този, както и всичко друго, от което имаме нужда. Никога повече няма да трябва майка ти да ходи на работа, Пърси. Ще можеш да й подариш нова къща. Може да имате слава, власт — каквото си поискате. Анабет може да сбъдне мечтата си и да стане архитект. Може да построи паметник, който да просъществува хиляди години — нов храм на повелителя на следващата епоха!

— Върви в Тартар! — отвърна мрачно тя.

Люк въздъхна.

— Колко жалко.

Взе някакво устройство, което приличаше на дистанционно за телевизор, и натисна червеното копче. След няколко секунди вратата на каютата се отвори и влязоха двама униформени моряци, въоръжени с палки. Гледаха със същия невиждащ поглед като останалите простосмъртни, които бяхме срещнали на кораба, но подозирах, че това не ги прави по-малко опасни.

— А, охрана — обърна се към тях Люк. — Страхувам се, че тези гратисчии са се качили нелегално на борда.

— Да, господине — отвърнаха отнесено те.

Той се извърна към Орей.

— Време е да нахраним етиопския дракон. Заведи тези идиоти долу и им покажи как се прави.

Орей се ухили глуповато.

— Хе-хе! Хе-хе!

— Чакай, аз ще отида с него — обади се Агрий. — Брат ми не става за нищо. Този циклоп…

— Не представлява заплаха — прекъсна го Люк. Хвърли притеснен поглед към саркофага и объркано премига. — Ти оставаш тук, Агрий. Трябва да обсъдим няколко важни въпроса.

— Но…

— Орей, не ме разочаровай. Остани в трюма, докато не се увериш, че драконът се е нахранил.

Орей ни подкара с копието си към коридора, а след него тръгнаха и двамата моряци.

Докато вървях по обратния път, побутван в гърба от върха на копието, си мислех за думите на Люк, че поне когато са заедно, двамата мечока са достатъчни да удържат Тайсън. Но поотделно…

Излязохме на палубата и поехме покрай завързаните спасителни лодки. Беше ми ясно, че виждахме слънцето за последен път. Прекосяхме ли палубата, щяхме да се спуснем с асансьора в трюма и това щеше да е краят.

Обърнах се и прошепнах на Тайсън:

— Сега!

Слава на боговете, той веднага ме разбра. Обърна се и така халоса Орей, че мечокът прелетя десет метра във въздуха и цопна в басейна при едно семейство зомбирани туристи.

— Ааа! — развикаха се децата. — Това не е забавно!

Единият от моряците извади палката си, но Анабет го срита и му изкара въздуха. Другият хукна към най-близкия бутон на алармата на стената.

— Спри го! — извика Анабет, но вече беше късно.

Халосах го с един шезлонг по главата, но той успя да натисне копчето.

Засвяткаха червени светлини. Разнесе се вой на сирена.

— В спасителната лодка! — заповядах.

Хукнахме към най-близката.

Докато свалим покривалото, по палубата се появиха чудовища и униформени моряци и разбутаха туристите и сервитьорите, които разнасяха подноси с коктейли. Един мъж с гръцка ризница и изваден меч хукна към нас, но се подхлъзна в локва пина колада. На палубата над нас се събраха лестригони с лъкове в ръка и заизваждаха стрели.

— Как се спуска това нещо? — извика Анабет.

Една хрътка от Подземното царство скочи към мен, но Тайсън стовари пожарогасител в муцуната й.

— Скачайте вътре! — заповядах аз. Извадих Въртоп и отклоних първия залп стрели. Ако се забавехме още миг, с нас щеше да е свършено.

Спасителната лодка висеше високо над водата. Анабет и Тайсън не успяваха да се справят с механизма за спускане.

Скочих до тях.

— Дръжте се! — извиках и прерязах въжетата.