Морето на чудовищата

— Това беше Крис Родригес! — Анабет свали шапката си и се появи до мен. — Помниш ли го, от Номер 11?

Помнех го смътно. Той беше от неясните деца, настанени в хижата на Хермес, тъй като олимпийският му баща не си беше направил труда да го припознае. Едва сега си дадох сметка, че това лято не бях видял Крис в лагера.

— Какво прави тук?

Анабет поклати глава, явно и тя нямаше представа, но си личеше, че е разтревожена.

Продължихме по коридора. Вече и без указателните схеми можех да кажа, че сме близо до Люк. Усещах нещо студено и неприятно — нещо зло.

— Пърси — спря се рязко Анабет, — погледни.

Стоеше пред една остъклена стена и гледаше надолу към дълбоката пропаст в средата на кораба — алеята с магазинчета и заведения. Но не те бяха привлекли вниманието й.

Пред лавката за сладкиши се бяха събрали най-различни чудовища: десетина лестригони като тези, които ме бяха нападнали с гюлета в последния ден от училище, две хрътки от Подземното царство и няколко още, по-странни създания — жени с по две змийски опашки, вместо крака.

— Скитски дракони — прошепна Анабет.

Чудовищата се бяха подредили в полукръг около един младеж с гръцка ризница и шлем, който тренираше с чучело от слама. Буца заседна на гърлото ми — чучелото беше облечено с оранжева тениска с логото на нашия лагер! Младежът с ризницата заби меча в корема на чучелото и дръпна рязко острието нагоре. Разхвърча се слама. Чудовищата одобрително се развикаха.

Анабет отстъпи назад. Лицето й беше посивяло.

— Хайде — дръпнах я аз, като се опитах да си придам уверен вид. — Колкото по-бързо открием Люк, толкова по-добре.

В края на коридора имаше двойни дъбови врати, които подсказваха, че зад тях се крие нещо важно. На десетина метра от тях Тайсън се спря.

— Отвътре се чуват гласове.

— Чуваш ги от толкова далече? — попитах.

Той притвори очи, сякаш за да се концентрира. След това заговори с дрезгавия глас на Люк:

— … пророчеството. Глупаците няма да знаят какво да правят.

В следващия миг гласът на Тайсън отново се промени, стана по-плътен и груб, като на този, който беше придружавал Люк пред заведението.

— Наистина ли смяташ, че онази стара кранта Хирон си е заминал завинаги?

От устата на Тайсън се разнесе смехът на Люк:

— Нямат му доверие. И това е съвсем естествено, като имаме предвид миналото му. Отравянето на елата се е оказало последната капка, препълнила чашата.

Анабет потрепери.

— Престани, Тайсън! Как го правиш? Ужасно е!

Тайсън отвори очи и озадачено се взря в нея.

— Просто ги слушам.

— Продължавай — подканих го аз. — Какво казват?

Той отново спусна клепачи и изсъска с грубия мъжки глас:

— Тихо!

— Сигурен ли си? — прошепна Люк.

— Да — отвърна другият. — Пред вратата са.

Едва сега осъзнах за какво ставаше дума.

Опитах се да се обърна и да хукна обратно, но вратите на залата се отвориха и отвътре изскочи Люк, придружаван от двама космати великани, които хладнокръвно насочиха копията си в гърдите ни.

— Е — усмихна се накриво Люк, — и това ако не са двамата ми любими братовчеди! Заповядайте, влезте.

Огромната каюта беше едновременно красива и кошмарна.

Красивата част: огромни прозорци в дъното, от които се разкривайте гледка към кърмата. Зелено море и синьо небе чак до хоризонта. Персийски килим на пода. В средата два меки дивана, в ъгъла легло с балдахин, а срещу него маса от махагон. На масата имаше храна — кутии с пици, бутилки с безалкохолни и сандвичи с месо на сребърен поднос.

Кошмарната част: на застлан с кадифе постамент в ъгъла беше поставен триметров златен ковчег. Саркофагът беше изписан с древногръцки сцени на обхванати от пламъци градове и умиращи герои. От него лъхаше такъв мъртвешки студ, че въпреки проникващите през прозорците слънчеви лъчи, в помещението беше направо хладно.

— Е — Люк разпери гордо ръце, — много по-добре от колкото Номер 11, нали?

За една година се беше променил изцяло. Шортите и тениската бяха заменени от закопчана догоре риза, панталони и кожени обувки. Непокорната му руса коса сега беше късо подстригана. Приличаше на модел, показващ модните за този сезон тенденции сред младите злодеи в Харвард.

Белегът под окото му все още си личеше — назъбена бледа резка, останала за спомен от схватката му с дракона. Вълшебният му меч Клеветник беше подпрян на дивана и хвърляше зловещи отблясъци с двойното си острие от стомана и божествен бронз, което беше смъртоносно както за чудовища, така и за простосмъртни.

— Сядайте — заповяда той. Вдигна ръка, три стола се раздвижиха и се преместиха в средата.

Не седнахме.

Едрите му телохранители все още държаха копията си насочени към нас. Приличаха на близнаци, но не бяха хора. Извисяваха се два метра и половина и бяха облечени само с джинси, а огромните им гърди бяха покрити с дебела плътна козина. Голите им стъпала приличаха на лапи, а ноктите им бяха остри като на диви зверове. Носовете им бяха сплескани и от устата стърчаха остри хищни зъби.

— О, забравих да ви представя — рече Люк. — Това са помощниците ми, Агрий и Орей. Сигурно сте чували за тях.

Замълчах. Въпреки насочените към мен копия, не от мечките ме беше страх.