Морето на чудовищата

— Дий! — извиках. Конят се извърна и се гмурна във вълните. Анабет и Тайсън ни последваха.

Харпиите недоволно проклинаха и жалостиво нареждаха за избягалата им закуска, а водните кончета пореха водата със скоростта на скутери. Чудовищата бързо останаха назад и за по-малко от минута брегът на лагера се превърна в една тъмна точица. Дали някога отново щях да се върна тук? Прогоних тази мисъл от главата си, в този момент имах по-важни проблеми.

Вече бяхме стигнали до кораба, който щеше да ни закара до Флорида и Морето на чудовищата.

Оказа се, че е по-лесно да яздиш водно конче, отколкото пегас. Водните кончета пореха вълните толкова гладко и спокойно, че почти не се налагаше да се държим, докато вятърът брулеше лицата ни.

Щом наближихме, смаяно си дадох сметка колко голям беше всъщност корабът. Белият корпус бе висок поне колкото десететажен блок, а върху него се издигаха още няколко палуби с тераси и илюминатори. Името беше изписано под носа с черни букви, осветени от прожектор. Успях да го разчета едва след третия-четвъртия опит.

„Принцеса Андромеда“

На носа имаше издялана висока трийсет метра женска фигура в бял хитон, направена така, че да изглежда прикована към предната част на кораба. Изглеждаше млада и красива, с развята черна коса, но изражението й издаваше неописуем ужас. Трудно ми беше да си обясня защо някой би сложил изплашена принцеса на носа на увеселителен кораб.

Спомних си мита за Андромеда, която родителите й бяха приковали към скала на брега на морето като приношение за някакво морско чудовище. Сигурно много са й били ядосали, задето е имала само двойки в училище или нещо подобно. Така или иначе, моят съименник Персей я спасил в последния момент и с главата на Медуза превърнал морското чудовище в камък.

Онзи Персей винаги побеждавал. Затова мама ме беше кръстила на него, макар че той е бил син на Зевс, а аз бях син на Посейдон. Истинският Персей беше един от малкото щастливи герои в старогръцката митология. Другите винаги загиваха — предаваха ги приятелите им, пребиваха ги, отравяха ги или боговете ги проклеваха. Мама се надяваше да съм наследил късмета на Персей. Но предвид всичко, което ми се беше струпало на главата досега, не бях кой знае какъв оптимист за бъдещето.

— Как ще се качим? — гласът на Анабет се разнесе над шума на вълните. Морските кончета като че ли знаеха какво ни трябва. Заобиколиха кораба от дясната страна, порейки с лекота вдигнатите от него големи вълни, и се спряха пред една стълба, закрепена към корпуса.

— Ти си първа — казах на Анабет.

Тя си сложи раницата на раменете и се хвана за най-долната пречка. Конят й изцвили за довиждане и се гмурна във водата. Анабет продължи нагоре. Изчаках малко и я последвах.

Накрая само Тайсън остана във водата. Неговият жребец му беше устроил истинско родео с подскоци и премятания във въздуха и Тайсън се смееше толкова силно, че имах чувството, че ще го чуят и на брега.

— Шшшт! Тихо! — скарах му се аз. — Хайде, здравеняко!

— Може ли да вземем и Дъга? — попита гой жално.

Зяпнах го смаяно. Дъга ли?

Конят изцвили, явно харесваше новото си име.

— Ами… не — отвърнах. — Дъга не може да се качи по стълбата.

Тайсън заподсмърча. Зарови лице в гривата на коня.

— Ще ми липсваш, Дъга.

Конят тъжно изцвили, прозвуча ми като детски плач.

— Някой ден може пак да се срещнете — опитах се да успокоя Тайсън.

— О, може ли да е още утре? — грейна той. — Моля те!

Въздържах се от обещания и в крайна сметка успях да го накарам да се сбогува и да поеме по стълбата. Конят Дъга изцвили жално, направи кълбо във въздуха и изчезна под водата.

Стълбата ни отведе до първата палуба, по която бяха подредени жълти спасителни лодки. Имаше и няколко заключени врати, които Анабет се опита да отвори с ножа си и порой от ругатни на старогръцки.

Предполагах, че ще трябва да се спотаим някъде, нали все пак бяхме гратисчии, но след като огледах коридорите и надникнах през перилата към затворените заведения на голямата палуба, започнах да си давам сметка, че нямаше от кого да се крием. Да, беше посред нощ, но все пак прекосихме почти половината кораб по дължина, без да срещнем никого. Минахме покрай четирийсет-петдесет каюти, но от тях не се чу никакъв звук.

— Това е някакъв кораб-призрак — измърморих.

— Да си ходим! — извика Тайсън, който изплашено си играеше с презрамката на раницата си. — Лоша миризма.

Анабет се намръщи.

— Нищо не усещам.

— Циклопите са като сатирите — обадих се аз. — Надушват чудовищата. Нали, Тайсън?

Той кимна страхливо. Сега, когато бяхме далеч от лагера, мъглата отново бе скрила лицето му. Човек трябваше да се вгледа много внимателно, за да забележи, че е с едно око.

— Добре — кимна Анабет, — какво точно надушваш?

— Нещо лошо — отвърна Тайсън.

— Браво — измърмори тя. — Всичко е ясно.

Излязохме на нивото на басейна. Край него имаше редици празни шезлонги и бар, затворен с решетка. Водата в басейна искреше зловещо и се полюшваше насам-натам от движението на кораба.

Над нас имаше още няколко нива със стена за катерене, игрище за голф и въртящ се ресторант, но не се виждаше жива душа.