Морето на чудовищата

И въпреки това… Усещах нещо. Някаква опасност. Имах чувството, че ако не бях толкова уморен и ако не бях изразходвал всичкия си адреналин в тази дълга нощ, щях да успея да се сетя какво не беше наред.

— Трябва да се скрием някъде и да поспим — рекох.

— Добре ще е да дремнем малко — съгласи се сънено Анабет.

Обиколихме още няколко пусти коридора и стигнахме до една празна двойна каюта на девето ниво. Вратата беше отворена, което ми се стори странно. На масата имаше кошница с шоколадови десерти, на нощното шкафче — изстудена бутилка с ябълково вино, а на възглавниците — ментови дъвки и картички с написано на ръка пожелание: „Приятно прекарване!“.

Едва сега отворихме раниците си за първи път и установихме, че Хермес наистина се беше погрижил за всичко — допълнителни дрехи, тоалетни принадлежности, суха храна, пари и кожена кесия със златни драхми. Беше сложил дори и инструментите и чарковете на Тайсън, и шапката-невидимка на Анабет, което страшно ги зарадва.

— Лягам си в съседната каюта — рече Анабет. — Не яжте и не пийте нищо!

— Мислиш, че може да има някаква магия?

Тя се намръщи.

— Не знам. Нещо не е както трябва. Просто… внимавайте.

Заключихме вратите.

Тайсън се стовари на койката. Поигра си няколко минути с нещото, което майстореше — все още упорито отказваше да ми го покаже, и започна да се прозява. Уви чарковете си в намасления парцал и заспа.

Лежах на койката и се взирах през илюминатора. В един момент ми се стори, че чух шепот в коридора. Знаех, че е невъзможно. Бяхме обиколили кораба и не бяхме видели никого. Но гласовете ми пречеха да заспя. Напомняха ми за пътуването ми до Подземното царство — така звучаха духовете на мъртвите там.

В крайна сметка умората надделя. Заспах и сънувах най-страшния кошмар в живота си.

Намирах се в пещера и стоях на ръба на огромна яма. Мястото ми беше познато. Това беше входът към Тартар. Познат ми беше и студеният смях, който ехтеше от мрака.

— И това ако не е малкото ни геройче! — Гласът стържеше като острие на нож, заточван в камък. — Поело към следващата си славна победа.

Исках да му изкрещя да млъкне. Да извадя Въртоп и да го пронижа. Но не можех да помръдна. А дори и да съберях сили да вдигна ръка, какво щях да му направя — Кронос беше отдавна победен, накълцан на парчета и хвърлен във вечна тъма.

— Да, нека не те бавя — продължи титанът. — Върви. И може би този път, когато се провалиш, най-сетне ще се запиташ дали си струва да слугуваш на боговете. Как само показва обичта си баща ти напоследък, а?

Смехът му изпълни пещерата и изведнъж обстановката се промени.

Озовах се в друга пещера — тази в бърлогата на циклопа, където беше затворен Гроувър.

Сатирът седеше на стана в мръсната си сватбена рокля и устремено раздърпваше нишките на недовършеното платно.

— Скъпа! — извика чудовището от другата страна на закрилия входа голям камък.

Гроувър подскочи и започна отново да тъче.

Помещението се разтърси от преместването на канарата. На прага се извиси огромен циклоп, в сравнение с него Тайсън изглеждаше като недоносче. Нащърбените му зъби бяха пожълтели, а в загрубелите му длани спокойно можех да се изпъна в цял ръст. Беше облечен в избеляла лилава тениска с надпис „Световно овчарско изложение 2001“. Беше висок най-малко пет метра, но най-ужасно беше огромното му мътно око, забулено от перде. Най-вероятно беше почти напълно сляп.

— Какво правиш? — попита той.

— Нищо — отвърна с преправения си писклив глас Гроувър. — Тъка шлейфа си за сватбата, както виждаш.

Циклопът протегна ръка и заопипва стана. Стигна до платното и ядосано извика:

— Не е станало по-голямо!

— Как да не е, скъпи? Погледни, изтъкала съм поне пет сантиметра!

— Омръзна ми да чакам! — изрева чудовището. След това подуши. — О, прекрасен аромат! Ухае на коза!

— О! — Гроувър се изсмя нервно. — Харесва ли ти? Това е „Eau de Chevre“2. Специално заради теб си го сложих.

— Ммм! — Циклопът оголи пожълтелите си зъби. — Направо ми иде да те изям!

— О, толкова си сладък!

— Край на отлагането!

— Но скъпи, още не съм свършила!

— Утре!

— Не, не, поне още десет дни.

— Пет!

— Добре. Седем, щом настояваш толкова.

— Седем? Това е по-малко от пет, нали?

— Естествено. Разбира се.

Чудовището изръмжа, явно не беше доволно от уговорката, но остави Гроувър да продължи с тъкането и излезе, като намести обратно камъка на входа.

Гроувър затвори очи и разтреперано си пое дъх.

— Побързай, Пърси — прошепна той. — Моля те, моля те, моля те!

Събудих се от звука на корабна сирена. От високоговорителите на стената прозвуча мъжки глас с австралийски акцент, който с необяснимо задоволство занарежда:

— Добро утро, уважаеми пътници! През целия ден ще бъдем в открито море. Времето е прекрасно за мамбо парти край басейна! Не забравяйте и за играта на бинго с джакпот от един милион долара в салон „Морски дракон“ в един часа! А за нашите специални гости сме приготвили приятна изненада — пребиване с маркуч на палубата!

Изправих се рязко.

— Какво?!

Тайсън премлясна сънливо. Лежеше по корем на койката, краката му стърчаха навън и почти опираха в прага на банята.

— Какво казаха? Поливане с маркуч?