Морето на чудовищата

— На твое място бих взел решение в рамките на следващите три минути — отвърна той. — Защото тогава ще се появят харпиите. Всичко хубаво, братовчеде. И — прощавай за израза — нека боговете бъдат с теб!

Хермес отвори ръка и жезълът литна в дланта му.

— Успех! — извика Марта.

— И да ми донесеш някой плъх! — поръча Джордж.

Кадуцеят отново се превърна в телефон и Хермес го пъхна в джоба си. После пое надолу по брега. След двайсетина крачки засия и изчезна във въздуха, а аз останах сам с термоса, шишенцето с витамините и с по-малко от три минути, през които трябваше да взема решение.

Осма глава Качваме се на борда на „Принцеса Андромеда“

Взирах се във вълните, когато Анабет и Тайсън дотичаха при мен.

— Какво става? — попита Анабет. — Чух те да викаш за помощ!

— И аз — обади се Тайсън. — Крещеше: „Лошите нападат!“.

— Не съм ви викал — отвърнах. — Добре съм.

— Но тогава кой… — Анабет забеляза трите раници, термоса и шишето с витамини, което държах в ръката си. — Какво…

— Слушайте — прекъснах я. — Нямаме много време.

Разказах им за разговора си с Хермес. Когато свърших, в далечината вече се разнасяше вой — харпиите бяха надушили следите ни.

— Пърси, трябва да заминем — рече Анабет.

— Ще ни изключат. Повярвай ми, имам голям опит в изключването.

— И какво от това? Ако се провалим, лагерът така или иначе ще загине.

— Да, но ти обеща на Хирон…

— Обещах, че ще те пазя. Което мога да направя, само ако тръгна с теб! Тайсън ще остане и ще им обясни…

— И аз искам да дойда! — прекъсна я той.

— Не може! — извика Анабет изплашено. — Искам да кажа… Хайде, Пърси, знаеш, не няма как да стане!

Отново се зачудих защо не понасяше циклопите. Явно криеше нещо от мен.

Тя и Тайсън ме гледаха очаквателно. Корабът бавно се отдалечаваше.

В интерес на истината, и аз не горях от желание да вземем Тайсън с нас. През последните три дни той само ме следваше по петите, а останалите лагерници ми се подиграваха, по хиляди пъти на ден ми напомняха, че с него сме роднини, и ме караха да се червя от срам. Имах нужда от малко почивка. Освен това, нямах представа дали щеше да ни бъде от полза, нито пък как да го опазя. Да, беше невероятно силен, но все пак беше бебе по циклопските стандарти, на не повече от седем години в умственото си развитие. Представях си го как изпада в паника или се разплаква, докато се опитваме да се промъкнем покрай някое чудовище. Заради него можеше да загинем всички.

От друга страна, воят на харпиите приближаваше.

— Не можем да го оставим тук — реших. — Тантал ще си излее гнева върху него.

— Пърси — поде Анабет, като се опитваше да не издава яда си, — тръгнали сме за острова на Полифем. А Полифем е ц-и-г… с-и-г… — Тя ядосано тропна с крак. Макар че беше страшно умна, Анабет също имаше дислексия. И до утре сутринта можеше да не нацели как се пише правилно „циклоп“. — Знаеш какво искам да кажа!

— Ако иска, може да дойде — обявих аз.

Тайсън доволно плесна с ръце.

— Искам!

Анабет ме изгледа убийствено, но явно осъзна, че няма да ме накара да променя решението си. Или може би си даваше сметка, че нямаме време за спорове.

— Добре — въздъхна тя. — Как ще стигнем до кораба?

— Хермес каза, че баща ми може да помогне.

— Какво тогава се мотаеш, водорасляк?

Винаги ми е било трудно да говоря с баща си, да му се моля и така нататък, но въпреки това пристъпих във водата.

— Хей, тате? — измърморих нерешително. — Как си?

— Пърси! — прошепна настойчиво Анабет. — Нямаме време!

— Нуждаем се от помощта ти — извиках по-силно. — Трябва да стигнем до онзи кораб ей там… преди да са ни изяли и…

В първия момент не се случи нищо. Вълните лениво се разбиваха на брега. Воят на харпиите наближаваше, вече бяха стигнали до пясъчните дюни. Изведнъж на трийсетина метра навътре в морето се появиха три бели петна. Движеха се бързо към брега, като нокти, раздиращи водната повърхност. След секунда над прибоя се показаха главите на три бели жребеца.

— Понита риби! — ахна Тайсън.

Беше прав. Щом стигнаха до нас, видях, че бяха коне само отпред, а отзад тялото им завършваше със сребриста рибешка опашка с искрящи люспички и гребна перка.

— Морски кончета! — извика Анабет. — Колко са красиви!

Този до нея изцвили доволно и я побутна с муцуна.

— После ще им се радваме — подканих я аз. — Да вървим!

— Ето ги! — изсъска глас зад нас. — Лоши деца, дето не са в леглата! Време за закуска за извадилите късмет харпии!

Пет харпии се носеха над дюните — ниски, но дебели кошмарни създания със сбръчкани лица, остри нокти и несъразмерно малки пернати криле. Приличаха на кръстоска между дребни, вечно сърдити, сервитьорки и щрауси. Не бяха много бързи, слава на боговете, но не знаеха милост, ако те докопаха.

— Тайсън! — извиках. — Вземи си раницата!

Той замечтано зяпаше морските кончета с увиснало чене.

— Тайсън!

— А?

— Хайде!

Двамата с Анабет го сръгахме и го изтръгнахме от унеса му. Взехме багажа си и се качихме на конете. Посейдон сигурно се беше досетил, че Тайсън ще е с нас, тъй като единият жребец беше доста по-едър и достатъчно силен, за да издържи циклоп.