Морето на чудовищата

Да, знам — непознат посред нощ. Здравият разум нашепваше веднага да побягна и да се развикам за помощ. Но той беше толкова спокоен, че някак си изобщо не ме беше страх.

— Разбира се — рекох.

Той се усмихна.

— Гостоприемството ти заслужава похвала. О, и кока-кола! Може ли?

Седна до мен на одеялото, отвори си една кутийка и отпи.

— Ааа, добре ми дойде. Спокойствие и тишина…

От джоба му се разнесе тихо жужене.

Мъжът въздъхна. Извади мобилен телефон и аз зяпнах смаяно — целият апарат излъчваше нежна синкава светлина. По антенката се гърчеха две зелени змийчета, големи колкото червеи.

Непознатият като че ли изобщо не ги забелязваше. Погледна екрана и изруга.

— Извинявай, трябва да вдигна. Само секунда… — Натисна копчето. — Ало?

Заслуша какво му говореха. Миниатюрните змии се плъзгаха нагоре-надолу по антената до ухото му.

— Ясно — рече накрая той. — Да, знам. Изобщо не ме интересува, че е прикован към скала и орли кълват дроба му. След като не знае номера на пратката, няма как да проверим къде се намира… Дар за човечеството, страхотно… Имаш ли представа колко подобни пратки разнасяме? Добре, както и да е. Прехвърли го на Ерис от отдела за обслужване на клиенти. Трябва да затварям.

Натисна копчето и връзката прекъсна.

— Извинявай. Услугите за експресни доставки са в невероятен възход. Та за какво говорехме преди малко…

— По телефона ви има змии.

— Какво? А, те не хапят. Джордж, Марта, кажете здрасти.

— Казваме — прозвуча в главата ми дрезгав мъжки глас.

— Стига си се надувал — обади се женски глас.

— Защо? — попита Джордж. — Аз върша всичката работа.

— Престанете! — Мъжът прибра телефона в джоба си. — Та, докъде бяхме стигнали? А, да. Тишината и спокойствието.

Кръстоса крака и се взря в звездите.

— Откога не съм си почивал истински… Откакто се появи телеграфът, все бързам, бързам, бързам… Кое е любимото ти съзвездие, Пърси?

Мислите ми все още бяха при малките зелени змийчета, но отвърнах:

— Херкулес.

— Защо?

— Защото… Ами защото той не е имал никакъв късмет. В това отношение е бил по-зле и от мен. Така в сравнение с него се чувствам по-добре.

Мъжът се усмихна.

— А не защото е бил силен, известен и така нататък?

— Не, не.

— Ти си интересен младеж. И сега какво?

Веднага разбрах за какво ме питаше — какво възнамерявах да правя за руното.

Но преди да отговоря, от джоба се разнесе приглушеният глас на змията Марта.

— Деметра на втора линия.

— В момента съм зает — отвърна непознатият. — Кажи й да остави съобщение.

— Ще се обиди. Предишния път, когато не й вдигна, всички цветя в отдела за доставка увехнаха.

— Кажи й, че имам среща! — Мъжът въздъхна. — Извинявай, Пърси. Та, какво казваше?

— Ъъъ… Кой точно сте вие?

— Умно момче като теб трябва отдавна да се е досетило.

— Покажи му! — замоли се Марта. — Откога не съм била с истинските си размери!

— Не я слушай — обади се Джордж. — Само иска да се изфука!

Мъжът отново извади телефона си.

— Оригиналната форма, моля.

Телефонът заискря в ослепително синьо и започна да нараства, докато се превърна в еднометров дървен жезъл с криле на гълъб на върха. Джордж и Марта, истински змии в реални размери, се преплитаха в средата. Това беше кадуцей, символът на Номер 11.

Буца заседна в гърлото ми. Най-сетне разбрах на кого ми приличаше мъжът с елфическите черти и палавите искрици в очите.

— Вие сте бащата на Люк — рекох. — Хермес.

Богът облиза устни. Заби жезъла в пясъка, все едно беше плажен чадър.

— Бащата на Люк. Малцина биха се сетили да ме представят така. Повечето ме наричат бога на крадците. Или пък бога на вестоносците и пътешествениците, ако искат да бъдат любезни.

— Богът на крадците звучи най-добре — подхвърли Джордж.

— О, не му обръщай внимание — намеси се Марта и стрелна език към мен. — Просто ревнува, защото Хермес ме обича повече.

— Не е вярно!

— И още как!

— По-кротко, вие двамата — предупреди ги Хермес, — или ще ви превърна отново в телефон и ще му изключа звука! Пърси, още не си отговорил на въпроса ми. Какво ще правиш със задачата?

— Не ми разрешиха да замина.

— Така е. И това ще те спре ли?

— Искам да замина. Трябва да спася Гроувър.

Хермес се усмихна.

— Познавах едно момче… Беше дори по-малко от теб. Всъщност си беше направо бебе.

— Пак се започна — изпъшка Джордж. — Само за себе си говори!

— Млъкни! — сряза го Марта. — Да не искаш да ни изключи звука и да ни сложи на вибрация?

Богът не им обърна внимание.

— Една нощ се измъкнало изпод носа на майка си от пещерата и откраднало стадото на Аполон.

— И той не го ли е удушил на мига? — попитах.

— Хмм, не. Всъщност всичко се подредило много добре. За да възмезди Аполон за кражбата, момчето му дало един инструмент, който тъкмо било направило — лирата. Аполон бил толкова запленен от музиката, че гневът бързо му минал.

— И каква е поуката?

— Поуката ли? — премига Хермес. — Богове, това да не е някаква притча? Историята е съвсем истинска. Истината има ли поука?

— Ами…

— Добре, какво ще кажеш за: „Кражбата невинаги е нещо лошо“?

— На мама едва ли би й харесало.

— Плъховете са вкусни — обади се Джордж.

— Това какво общо има? — попита Марта.

— Нищо — призна той. — Но съм гладен.