Морето на чудовищата

— Важното е, че когато стигнал в Колхида, Кадъм принесъл златния овен в жертва на боговете и окачил руното на едно дърво насред царството си. Руното му донесло неимоверно богатство. Животните вече не се разболявали. Реколтата била изобилна. Болестите изчезнали. Затова Язон искал да го вземе. То може да излекува почти всичко. Прогонва болестите, подсилва природата, прочиства замърсяването…

— Значи може да излекува и елата на Талия!

Анабет кимна.

— И ще подсили границите на лагера. Само че руното е изчезнало от векове, Пърси. Хиляди герои са се отправяли да го търсят и са се връщали с празни ръце.

— Но Гроувър го е намерил — рекох. — Търсил е Пан, а е попаднал на руното, тъй като и двете излъчват природна магия. Всичко се връзва, Анабет! Може да спасим и него, и лагера едновременно. Чудесно!

— Не ти ли се струва малко прекалено нагласено? — възрази тя. — Ами ако е капан?

Спомних си как Кронос ни беше манипулирал миналото лято. Почти ни беше заблудил да му помогнем да разпали война, която би унищожила Западната цивилизация.

— Имаме ли друг избор? — попитах. — Ще ми помогнеш ли да спасим Гроувър, или не?

Тя хвърли поглед към Тайсън, който не ни слушаше, а щастливо си играеше с чашите и лъжиците, плуващи в лавата.

— Пърси — зашепна Анабет, — трябва да се изправим срещу циклоп. И то не кой да е, а най-ужасният от циклопите — Полифем. За да стигнем до неговия остров, ще трябва да прекосим Морето на чудовищата.

— Къде е то?

Тя ме изгледа подозрително, все едно си мислеше, че я будалкам.

— Не си ли чувал за Морето на чудовищата? Там, където са плавали Одисей, Язон, Еней и всички останали.

— Имаш предвид Средиземно море?

— Не! Всъщност да, но… Не!

— Много ясен отговор, благодаря.

— Виж, Пърси. Морето на чудовищата е морето, през което минават всички герои в приключенията си. Да, навремето е било Средиземно море. Но като всичко останало, и то си е сменило мястото, когато центърът на Западната цивилизация се е преместил в Америка.

— Както планината Олимп се е озовала над „Импайър Стейт Билдинг“ — рекох. — А Хадес под Лос Анджелис.

— Точно така.

— Но цяло море с чудовища… Как би могло да се скрие? Простосмъртните няма ли да забележат, ако се случват странни неща, ако някой кораб бъде глътнат и така нататък?

— Разбира се, че ще забележат. И затова смятат, че има нещо странно в тази част на океана. Морето на чудовищата е на североизток от Флорида. Простосмъртните дори си имат име за него.

— Бермудският триъгълник?

— Точно така.

Помислих малко. Да, не беше кой знае колко по-странно от всичко останало, което бях научил в лагера.

— Е, поне знаем откъде да започнем.

— Което не ни помага особено, Пърси. Търсенето на малък остров насред пълно с чудовища море…

— Стига! Нали все пак съм син на бога на моретата? Това е моя територия. Не вярвам да е чак толкова трудно.

Анабет свъси вежди.

— Ще трябва да помолим Тантал за разрешение да заминем. Но той няма да ни пусне.

— Няма как да ни откаже, ако му кажем довечера пред всички. Целият лагер ще ни чуе. Ще го притиснат и ще го принудят да се съгласи.

— Дано. — В гласа й се долови лека надежда. — Хайде да свършваме с тези чинии. Подай ми маркуча с лавата, моля.

Вечерта край лагерния огън децата на Аполон извадиха инструментите си. Мъчеха се да ни вдигнат духа, което след нападението на птиците хич не беше лека задача. Седяхме в полукръг по каменните пейки, припявахме унило и се взирахме в огъня, докато те дрънкаха на китарите и лирите.

Огънят беше вълшебен, така че колкото по-силно пеехме, толкова по-високо се вдигаха пламъците. Те променяха дори и цвета си спрямо настроението ни. Някои вечери пламъците се издигаха до пет-шест метра височина и грееха в ярколилаво. Тази обаче огънят беше висок не повече от метър и половина и едва топлеше.

Дионис си тръгна рано. Издържа само няколко песни, като мърмореше, че дори и играта на морски шах с Хирон е била по-забавна. Изгледа сърдито Тантал и се отправи към голямата къща.

Когато песента свърши, Тантал се обади:

— Беше прекрасно!

Пристъпи напред с шишче в ръка и нехайно се опита да свали от него поразтопения локум. Но преди да успее да го докосне, той излетя от шишчето. Директорът посегна да го сграбчи, но локумът предпочете самоубийството и скочи в огъня.

Тантал се обърна към нас и се усмихна студено.

— Така! Няколко обявления за утрешната програма.

— Господине! — обадих се аз.

Той премига.

— О, момчето от кухнята иска да ни каже нещо?

Неколцина от хижата на Арес се изкикотиха, но аз бях твърдо решен да не им позволя да ме накарат да замълча с подигравките си. Изправих се и погледнах Анабет. Слава на боговете, тя застана до мен.

— Имаме идея как да спасим лагера — рекох.

Възцари се пълна тишина, бях сигурен, че сме привлекли вниманието на всички, тъй като огънят заискря в яркожълто.

— Така ли? — отвърна безучастно Тантал. — Ако пак е свързано с колесници…

— Не, става дума за Златното руно — отвърнах. — Знаем къде е.