Морето на чудовищата

Пламъците станаха оранжеви. Бързо, за да не може Тантал да ме прекъсне, разказах съня си за Гроувър и острова на Полифем. Анабет се включи и напомни за славата на руното. От нея историята звучеше доста по-убедително.

— Руното може да спаси лагера — заяви накрая тя. — Сигурна съм.

— Глупости! — отвърна директорът. — Няма от какво да го спасявате!

Всички го зяпнаха смаяно, той леко се сви и побърза да добави:

— Освен това, Морето на чудовищата е огромно. Нямате представа къде точно да търсите.

— Напротив, имаме — възразих аз.

Анабет премига объркано и прошепна в ухото ми:

— Наистина ли?

Кимнах. Когато следобеда Анабет беше споменала пътуването ни с таксито на сестрите Грайи, една лампичка беше светнала в главата ми и сега изведнъж всичко се навърза.

— 30,31:75,12!

— Аха — измърмори Тантал. — Благодарим ти много за тези безсмислени числа!

— Това са координати — продължих аз. — Дължина и ширина. Учили сме за това в училище.

Дори и Анабет изглеждаше впечатлена.

— Трийсет градуса и трийсет и една минути северна ширина и седемдесет и пет градуса и дванайсет минути западна дължина. Прав е! Сестрите Грайи ни дадоха координатите. Пада се някъде в Атлантическия океан, близо до бреговете на Флорида. Точно в Морето на чудовищата! Трябва да ни позволите да заминем!

— Почакайте малко! — сряза я директорът.

Но останалите лагерници вече крещяха:

— Подвиг! Подвиг!

Пламъците се издигнаха към небето.

— Не е необходимо! — не се предаваше Тантал.

— Подвиг! Подвиг!

— Добре! Добре! — извика той, очите му искряха гневно. — Искате да ви изпратя на подвиг, така ли, малки негодници?

— Да!

— Хубаво — съгласи се Тантал. — В такъв случай ще позволя на най-добрия да поеме на това опасно пътешествие, да открие Златното руно и да го донесе в лагера. Или по-скоро да намери смъртта си.

Сърцето ми биеше оглушително. Нямаше да позволя на Тантал да ме изплаши. Трябваше да замина. Трябваше да спася Гроувър и лагера. Нищо не можеше да ме спре.

— Първо обаче той трябва да се допита до оракула — продължи Тантал. — След това може да избере двама придружители от останалите лагерници. Мисля, че е ясно кой трябва да замине.

Той изгледа мен и Анабет, все едно му се искаше да ни одере живи.

— Героят трябва да е уважаван от всички, да е доказал уменията си в надбягванията с колесници и смелостта си в отбраната на лагера. Затова на този подвиг ще замине… Клариса!

Огънят заискря в хиляди различни цветове. Децата на Арес въодушевено се развикаха:

— Клариса! Клариса!

Клариса смаяно се надигна. Преглътна шумно и гордо изправи глава.

— Приемам задачата!

— Хей! — извиках. — Гроувър е мой приятел! Аз го сънувах!

— Сядай! — дръпна ме един от приятелите на Клариса. — Ти вече получи шанса си да се докажеш миналото лято!

— Искаш постоянно да си под прожекторите! — обвини ме друг.

Клариса ме изгледа кръвнишки.

— Приемам задачата — повтори тя. — Аз, дъщерята на Арес, ще спася лагера!

Братята и сестрите й закрещяха още по-силно. Анабет се опита да възрази, останалите от хижата на Атина я подкрепиха. Всеки зае нечия страна — спореха, караха се и се замеряха с шишчета с локум. Вече мислех, че ще се стигне до истинска бойна схватка, когато Тантал изкрещя:

— Млъкнете, непрокопсаници!

Тонът му направо ни изкара акъла.

— Седнете! — заповяда той. — Сега ще ви разкажа една страшна история.

Нямах представа какво беше замислил, но всички неохотно се настанихме обратно по местата си. От Тантал лъхаше на зло не по-малко от което и да е чудовище, срещу което се бях изправял.

— Имало едно време един цар на простосмъртните, който бил любимец на боговете. — Директорът тежко скръсти ръце на гърдите си и изведнъж заподозрях, че говореше за себе си. — Той дори бил канен на пиршествата на планината Олимп. Веднъж царят се опитал да отнесе със себе си малко амброзия и нектар, за да разбере рецептата за приготвянето им. Взел съвсем малко, по една глътка. Боговете обаче го наказали жестоко. Прогонили го завинаги от Олимп! Собственият му народ му се подигравал. Децата му го презирали. Да, децата му били ужасни. Същите като вас! — Той насочи костеливия си показалец към неколцина в тълпата, в това число и към мен.

— И знаете ли какво направил с неблагодарните си деца? — попита той тихо. — Знаете ли как си отмъстил на боговете за жестокото им наказание? Поканил олимпийците на пир в двореца си, за да им покаже, че не таи в сърцето си обида. Никой не забелязал, че децата му ги нямало. Сещате ли се какво било месото, което поднесъл на боговете на вечерята?

Никой не посмя да отговори. Огънят пламтеше в тъмносиньо и хвърляше зловещи отблясъци по разкривеното лице на Тантал.

— След смъртта му боговете го наказали — продължи дрезгаво той. — Как само го наказали! Но поне си им го е върнал, нали? Децата му никога повече не му отговаряли и не оспорвали заповедите му. И знаете ли още какво? Говори се, че духът на този цар сега е тук, в лагера, и чака възможност да си отмъсти на неблагодарните и непослушни деца. Така… още някой иска ли да възрази, преди да изпратим Клариса на път?

Мълчание.

Тантал кимна на Клариса.

— Оракулът те очаква, скъпа. Върви.