Морето на чудовищата

Надявах се да е прав, но в този момент на вратата за съседната каюта се почука. Анабет подаде глава, рошава като кокошка.

— Пребиване ли чух?

Облякохме се бързо и излязохме навън. За наша изненада, беше пълно с хора. Десетина пенсионери се отправяха към столовата за закуска. Баща и две деца отиваха към басейна да поплуват. Моряци в колосани бели униформи се разхождаха по палубата и учтиво поздравяваха пътниците.

Никой не ни попита кои сме и какво правим тук. Никой не ни обърна внимание. Но въпреки това нещо не беше както трябва.

Едно семейство мина покрай нас и бащата тъкмо говореше на децата:

— Сега сме на ваканционно пътуване с кораб. И се забавляваме.

— Да — отвърнаха трите момчета в един глас, но с безизразни лица. — Страхотно е. Ще плуваме в басейна.

— Добро утро — поздрави ни един стюард с мътен поглед. — На борда на „Принцеса Андромеда“ всички се забавляваме. Желая ви приятен ден.

Той се дръпна настрани.

— Пърси, това е адски странно — прошепна Анабет. — Все едно всички са в някакъв транс.

В този момент завихме и се озовахме пред първото чудовище — хрътка от подземното царство. Черният мастиф се беше изправил с предните си лапи на бара и беше заровил муцуна в чиния с бъркани яйца. Сигурно беше още малко кутре, тъй като по принцип хрътките на Хадес бяха доста по-едри, а този беше едва колкото гризли. И въпреки това кръвта се смрази в жилите ми. Миналото лято за малко не бях загинал при сблъсък с едно от тези адски изчадия.

Но най-странното беше, че една двойка на средна възраст стоеше до мастифа и търпеливо чакаше реда си за закуска. Мъжът и жената като че ли не забелязваха нищо необичайно.

— Вече не съм гладен — измърмори Тайсън.

Преди да успея да отговоря, от коридора се разнесе съскащ змийски глас:

— Оссте сссестима дойдоха вчера.

Анабет се сепна и посочи най-близкото скривалище — женската тоалетна. Тримата се напъхахме вътре. Толкова бях изплашен, че изобщо не ми беше до срам.

Нещо или по-скоро две неща минаха по коридора покрай нас с необичайно шумолене, все едно по килима се прокарваше шкурка.

— Да — отвърна втори змийски глас. — Той ги привлича. Бърсссо сссте наберем сссила.

Двете чудовища влязоха в заведението и оттам се чу студено съскане, което вероятно беше змийски смях.

Анабет ме погледна.

— Трябва да се махнем оттук!

— Да не би аз да съм искал да влизаме в женската тоалетна?

— Имам предвид кораба, Пърси! Трябва да се махнем от кораба.

— Мирише лошо — съгласи се Тайсън. — А и кучето изяде всичките яйца. Анабет е права. Трябва да се махнем от тоалетната и от кораба.

Потреперих. Щом Анабет и Тайсън бяха на едно мнение, то определено трябваше да ги послушам.

В този миг отвън се чу друг глас, който за мен беше по-страшен от което и да било чудовище.

— … въпрос на време. Не ме предизвиквай, Агрий!

Това беше Люк! Никога нямаше да забравя гласа му.

— Не те предизвиквам! — изръмжа събеседникът му. Гласът му беше плътен и разгневен. — Просто казвам, че ако номерът не мине…

— Ще мине! — прекъсна го Люк. — Ще захапят стръвта, повярвай ми. Хайде, трябва да идем до адмиралската каюта да проверим ковчега.

Гласовете заглъхнаха надолу по коридора.

— Да се махаме? — предложи изплашено Тайсън.

С Анабет се спогледахме и мълчаливо се споразумяхме.

— Не можем — рекох.

— Трябва да разберем какво е замислил Люк — добави Анабет. — И ако има как — да го заловим, да го оковем във вериги и да го закараме на Олимп.

Девета глава Най-ужасната роднинска сбирка в живота ми

Анабет се писа доброволец да отиде сама с шапката-невидимка, но аз я убедих, че е твърде опасно. Или всички заедно, или никой.

— Никой! — обади се Тайсън. — Моля ви…

Но в крайна сметка и той тръгна с нас, като притеснено гризеше големите си нокти. Минахме през каютата, за да си вземем нещата. Каквото и да станеше, едва ли щяхме да останем още една нощ на борда на пълния със зомбита кораб, въпреки бингото с печалба от един милион долара. Проверих дали Въртоп е в джоба ми и сложих витамините и термоса от Хермес най-отгоре в раницата. Тайсън настоя да носи всичкия багаж и Анабет ме успокои, че не било проблем. За него трите пълни раници не били нищо повече от една празна торба за нас.

Запромъквахме се по коридорите към адмиралската каюта, като се ориентирахме по закачените на стените указателни схеми. Анабет вървеше напред с шапката-невидимка. Ако някой се зададеше срещу нас, се скривахме, но повечето от хората, които срещнахме, бяха зомбита с изцъклени погледи.

Качихме се по стълбите на тринайсета палуба, където трябваше да е адмиралската каюта, Анабет изсъска да се скрием и ние се пъхнахме в някакъв килер.

Двама души се приближаваха към нас.

— Видя ли етиопския дракон долу в трюма? — попита единият.

Другият се разсмя и отвърна:

— Да, невероятен е.

Невидимата Анабет ме стисна силно за ръката, но и без това вече бях познал втория глас.

— Разбрах, че още два пътуват насам — продължи той. — С това темпо скоро ще сме непобедими!

Гласовете заглъхнаха надолу по коридора.