Морето на чудовищата

Над главите ни изсвистя нов залп от стрели, а ние литнахме надолу към океана.

Десета глава Взимаме на стоп броненосец от Гражданската война

Термоса! — изкрещях аз, докато летяхме към водата.

— Какво? — Анабет сигурно си беше помислила, че съм си изгубил ума. Тя се държеше здраво за лодката, а косата й стърчеше право нагоре като пламък на факла.

За щастие Тайсън ме разбра. Отвори раницата ми и извади вълшебния термос на Хермес.

Стрели и копия прелитаха край нас.

Сграбчих термоса, надявах се, че идеята ми нямаше да се окаже фатална грешка.

— Дръжте се!

— Държа се! — извика Анабет.

— Дръж се по-здраво!

Застопорих крака под пейката, Тайсън сграбчи мен и Анабет за дрехите и аз леко завъртях капачката.

Навън изскочи бяла пелена и ни наклони настрани, превръщайки отвесното ни падане в общо взето плавно спускане под наклон от четирийсет и пет градуса.

При измъкването си от термоса вятърът като че ли се смееше, все едно се радваше, че отново е на свобода. Стоварихме се върху водата, подскочихме веднъж, после втори път, като хвърлено за жабка плоско камъче, а след това се понесохме навътре в океана като скутер, заслепявани от водните пръски.

От останалия зад нас кораб се разнесе гневен вик, но вече бяхме извън обсега на оръжията. „Принцеса Андромеда“ започна да се смалява, превърна се в малко бяло детско корабче, а след това напълно изчезна.

Докато се носехме по водната шир, с Анабет се опитахме да се свържем с Хирон чрез Изида. Струваше ни се важно да бием тревога за действията на Люк, а не знаехме на кого другиго да вярваме.

Вятърът от термоса вдигаше достатъчно водни пръски, за да се образува хубава дъга — точно каквото ни трябваше за съобщение чрез Изида, — но въпреки това връзката беше лоша. Анабет хвърли златна драхма във въздуха, помоли се на богинята на дъгата да ни покаже Хирон и лицето му веднага се появи, но зад него проблясваха прожектори и дънеше оглушителна рок музика, все едно се намираше в някаква дискотека.

Разказахме му как се бяхме измъкнали от лагера, за Люк, „Принцеса Андромеда“ и златния сандък с останките на Кронос, но заради шумотевицата при него и свистенето на вятъра при нас не бях сигурен дали е успял да чуе всичко.

— Пърси — извика Хирон, — трябва да внимаваш за…

Думите му потънаха в гръмогласен вой, който ми прозвуча като бойния вик на команчите.

— Какво? — изкрещях аз.

— Проклети да са роднините ми! — Кентавърът се наведе, за да избегне една полетяла към главата му чиния, която след миг се разби някъде встрани. — Анабет, не биваше да оставяш Пърси да напусне лагера! Но ако успеете да вземете руното…

— Да, бейби! — извика някой зад него. — Ухааа!

Музиката така се усили, че от вибрирането лодката ни се разклати.

— … Маями — крещеше Хирон. — Ще се опитам да следя…

В този миг някой хвърли бирена бутилка към него, образът се разпадна и лицето му изчезна.

След около час забелязахме суша на хоризонта — дълъг плаж с високи хотели. Във водата беше пълно с рибарски лодки и танкери. Катер на бреговата охрана мина вдясно от нас и след това се върна, за да ни огледа отново. Не всеки ден можеше да види човек жълта спасителна лодка с изключен двигател и управлявана от три хлапета да профучава със сто възела в час.

— Това е плажът Вирджиния! — възкликна Анабет, щом наближихме брега. — О, богове, как е успяла „Принцеса Андромеда“ да измине толкова голямо разстояние за една нощ? Това са…

— Четиристотин и трийсет морски мили — обадих се аз.

Тя премига смаяно.

— Как го сметна?

— Ами… не знам.

Анабет се замисли за миг, после попита:

— Пърси, какви са нашите координати в момента?

— Трийсет и шест градуса и четирийсет и четири минути северна ширина, седемдесет и шест градуса и две минути запад на дължина — отвърнах веднага. След това се сепнах и поклатих глава. — Леле! Откъде ми дойде това?

— Може би е заради баща ти — предположи Анабет. Когато си в морето, се ориентираш чудесно. Това е страхотно!

Не бях толкова сигурен. Не ме блазнеше мисълта да се превърна в човека-компас. Но преди да продължа, Тайсън ме потупа по рамото:

— Една лодка идва към нас.

Обърнах се. Катерът на бреговата охрана се мъчеше да ни настигне. Пресветваше с прожектора си и набираше скорост.

— Не бива да им позволим да ни хванат — рекох. — Ще има да ни разпитват цял ден.

— Насочи се към залива Чесъпийк — предложи Анабет. — Там знам едно място, където можем да се скрием.

Не я попитах какво точно имаше предвид и откъде познаваше толкова добре околността. Рискувах да отворя още малко капачката на термоса и нов бурен повей на вятъра ни изстреля покрай северния нос в залива. Катерът на бреговата охрана изостана. Поддържахме високата скорост, докато бреговете на залива не се стесниха около нас и изведнъж си дадох сметка, че сме навлезли в устието на река.

Усетих как водата се променя от солена в сладка. Изведнъж се почувствах смазан от умора, сякаш внезапно ми беше паднала захарта. Вече нямах представа къде се намирахме и накъде да насоча лодката. Добре, че Анабет указваше посоката.

— Ето там — рече тя. — Отвъд онзи нос.