Морето на чудовищата

Наведох се да избегна изплютата към мен отрова и измърморих:

— Аз съм на косъм от смъртта, а ти се тревожиш за нови заведения? Как да я убием?

— С огън! — отвърна тя. — Трябва да запалим огън!

Веднага се сетих за историята. От отсечените глави на хидрата нямаше да пораснат нови само ако успеехме да обгорим чуканчетата. Поне така беше направил Херкулес. Само че ние не разполагахме с огън.

Отстъпих към реката. Хидрата ме последва.

Анабет притича вляво от мен и размаха ножа си пред зъбите на една от главите, за да отвлече вниманието й, но една от другите се извъртя и я перна отстрани с такава сила, че я запрати в калта.

— Не удряй приятелите ми! — Тайсън връхлетя и застана между хидрата и Анабет. Докато Анабет се изправяше, той обсипваше чудовището с бързи юмручни удари като боксьор, но беше ясно, че нямаше да успее да го задържи твърде дълго.

Продължавахме да отстъпваме, като се пазехме от летящата към нас отрова и отблъсквахме главите, без да ги отсичаме. Давах си сметка, че само отлагахме смъртта си. Все някога щяхме да сгрешим и чудовището щеше да ни убие.

Изведнъж се чу странно туп-туп-туп, което в първия момент реших, че идваше от сърцето ми. Само че шумът беше толкова силен, че брегът се тресеше.

— Какво е това? — извика Анабет, без да отклонява поглед от хидрата.

— Парна машина — отвърна Тайсън.

— Какво? — гмурнах се настрани, за да избегна една отровна плюнка.

В този миг зад нас се разнесе познат женски глас:

— Ето ги! Пригответе оръдията!

Не смеех да обърна гръб на хидрата, но ако се досещах правилно кой стоеше зад нас, вече бяхме обградени от врагове от всички страни.

— Твърде близо са до чудовището, милейди — обади се мрачен мъжки глас.

— Не ме интересува! — отсече момичето. — Пълна пара напред!

— Слушам, милейди!

— Стреляйте, капитане!

Анабет осъзна какво ставаше частица от секундата преди мен и изкрещя:

— Залегнете!

Хвърлихме се по корем, а над нас се разнесе оглушително БУМ! Проблесна светлина, обгърна ни пушек и хидрата се разлетя на парчета, обливайки ни с отвратителна зелена течност, която се изпари в мига, в който докосна земята — така, както винаги се изпаряваха вътрешностите на чудовищата.

— Гадост! — изпищя Анабет.

— Параход! — извика радостно Тайсън.

Изправих се, кашляйки от барутния дим, който се носеше по брега.

Нагоре по реката към нас се приближаваше най-странният кораб, който някога бях виждал. Газеше дълбоко във водата като подводница и целият беше покри с метал. В средата стърчеше нещо като пирамида с отрязан връх с отвори от двете страни за оръдията. Отгоре се вееше знаме с див глиган и копие на кървавочервен, фон. По палубата се бяха подредили зомбита в сиви униформи — мъртви войници с прозрачна кожа, под която се виждаха черепите, досущ като тези, които охраняваха двореца на Хадес в Подземното царство.

Корабът беше броненосец от Гражданската война. По зеленясалите букви на носа едва се разчиташе името „Бирмингам“.

А до димящото оръдие, което едва не ни беше убило, стоеше Клариса в пълно бойно снаряжение.

— Загубеняци! — ухили се подигравателно тя. — Но май нямам друг избор, освен да ви спася. Качвайте се на борда!

Единайсета глава Клариса изгърмява всичко

Ама яко сте загазили! — заяви Клариса.

Тъкмо бяхме приключили с обиколката на кораба, която изобщо не беше по наше желание — мрачните помещения бяха пълни с мъртви войници. Видяхме трюма с въглищата, пещите и двигателя, който стенеше и свистеше така, сякаш всеки миг щеше да избухне. Минахме през кабинката на щурмана, склада за боеприпаси и палубата с оръдията (любимото място на Клариса). Броненосецът беше екипиран с по две леки оръдия от лявата и дясната страна и по едно тежко на кърмата и носа — всички те специално пригодени да стрелят с гюлета от божествен бронз.

Навсякъде ни зяпаха мъртви моряци от Конфедерацията с призрачни брадати лица. Те си харесаха Анабет, тъй като тя им каза, че е от Вирджиния. Когато разбраха, че фамилията ми е Джаксън — като на южняшкия генерал, — проявиха интерес и към мен, но след това аз се прецаках с обяснението, че съм роден в Ню Йорк. Войниците веднага започнаха да съскат и да проклинат янките.

Тайсън адски го беше страх от тях. През цялото време държеше Анабет за ръката, което определено не й допадаше особено.

Накрая ни заведоха на вечеря. Капитанската каюта на „Бирмингам“ беше най-голямата на борда — в общи линии, колкото килер. Масата беше сложена — с бяла ленена покривка и порцеланов сервиз. Скелети на моряци ни поднесоха фъстъчено масло, сандвичи, чипс и безалкохолни. Направо ми се повдигаше при мисълта да сложа в устата си нещо, минало през ръцете на тези призраци, но гладът надделя.

— Тантал ви изключи завинаги — обяви злорадо Клариса. — Господин Д. заяви, че ако се появите в лагера, ще ви превърне в катерици и ще ви преследва с джипа си.

— Те ли ти дадоха кораба? — попитах.

— Не, разбира се. От баща ми е.

— Арес?

Клариса се усмихна подигравателно.