Мошеникът

— Оня гангстер от Ямайка наистина е гушнал босилека. Снощи го намериха в Хоубоукън. Тъп негър… Някой му видял сметката и го е оставил в гробището за коли.

— Кого?

— Ейс Кул. Така ще му викаме засега. Само трябва да знам, че съм направил връзката. Затова се обаждам на теб. Ти се опитваш да навреш в миша дупка ония хищници.

Виктория едва разбираше думите му. Този тип явно беше приятел на негъра от Ямайка, когото предишния ден полицията бе намерила в откраднатия микробус в гробището за коли в Хоубоукън и изглежда мислеше, че това има нещо общо с фамилията Рина. Виктория нямаше представа каква би могла да бъде връзката между двата случая. Чу за убийството, но не му обърна почти никакво внимание. Мислите й бяха заети със загубата на Карол и с поражението в съда. Ченгетата смятаха, че убийството е заради наркотици, защото в кръвта на негъра от Ямайка имаше хероин. Но човекът по телефона изглежда твърдеше, че двата случая са свързани. Беше развълнуван. Тя се зачуди как е научил телефонния й номер.

— Можете ли да говорите английски? — попита Виктория.

— Хей, не проявявай неуважение към задника ми. Опитвам се да ти кажа нещо важно.

— Тогава го кажи. Какво е то? — настоя тя.

Започваше да се отчайва. Протегна ръка и запали лампата в малката си спалня в черно и бяло. През тънките пердета виждаше пълната луна.

— Той дойде тук. Моят Ейс Кул. Щял да свърши една работа за ония гадни макаронаджии и да гепи много кинти. После щял да се надруса и да живее нашироко. Но винаги е бил един мързелив негър, който само пуши трева. Вечно раздуваше разни врели-некипели. Затова не му обръщах много внимание. Каза, че ще хвърлят оная кучка, дето пазиш, и другите, двамата в сините униформи, в шахтата на асансьора. И още, че нямало да прави нищо, само да кара колата с ония хищници. Много шибани неща ми разказа.

Виктория стана и започна да крачи напред-назад.

— Искаш да ми кажеш, че Карол Сесник и двамата полицаи са на дъното на шахтата в Трентън Тауърс?

— Не слушаш ли, да ти го начукам? Точно това казвам. Обзалагам се на дупката на един геврек, че са там.

— Как се казваш?

— Как ли? Чакай да си спомня… Засега няма да ти кажа името си. Разправям ти всичко това безплатно. Моят Ейс Кул сега е мъртъв. Нищо не може да го върне. Погледни там долу и ще видиш, че не дрънкам глупости. Но ако искаш повече, трябва да кихнеш нещо.

— Ако информацията си заслужава, ще платя. Как да се свържа с теб?

— Не се тревожи, сладурче. Ще гледам телевизия. Аз ще ти се обадя.

И линията прекъсна. Виктория грабна тефтерчето си и позвъни на Рон Джонсън. Предишната сутрин бе записала телефонния му номер. След няколко минути се обади съпругата му.

— Какво има? — сънено попита тя.

— Безпокои ви Виктория Харт. Съжалявам, че звъня толкова късно. Там ли е Рон?

След малко чу и неговият глас.

— Да?

— Току-що ми се обади един интересен тип. Не ми каза името си, но говореше като негър от гетото.

— Това е расистко изявление, госпожице Харт. Ако не се разбирахме, щях да подам доклад срещу теб за тези думи.

Гласът му беше малко напрегнат. Явно беше ядосан, че го е събудила.

— Зарежи това, Рон. Трябваше да го чуеш. Истински негър от гетото. Ако не бях прекарала половината си живот да взимам писмени показания от тези хора по затворите, никога нямаше да го разбера. Каза, че Карол, Тони и Боби са на дъното на асансьорната шахта в Трентън Тауърс.

— Не погледнахме там.

— Какво има долу?

— Мазна тиня. Мръсотия, натрупвана в продължение на петдесет години.

— Накарахте ли някой да я разрови?

— Не. Нали ти казах, това е едно блато от отпадни води и грес. Разгледахме плановете и бръкнахме с прът. На пет метра дълбочина всичко се е втвърдило. Разбуташ ли го, смърди по-лошо и от развалена риба.

— Повикай някого и пак погледни.

— Сигурна ли си?

— Не… но в гласа на онзи тип имаше нещо, което ме кара да мисля, че говореше истината.

— Това обаждане в два сутринта е много забавно, Вики. Трябва да го правим по-често — каза той и затвори.

Тя знаеше, че Рон вече е набрал друг номер и уточнява подробностите.

След като се обади на Виктория Харт, Биано Бейтс започна бавно да крачи из кухнята на мотелския си апартамент в Корал Гейбълс. Мястото беше на една крачка от разрухата и достатъчно потискащо и без съкрушителната новина за Карол. Той отвори хладилника, извади студена бира и я допря до лицето си, но не я изпи. Нямаше доверие на стомаха си, който вреше и кипеше. Роджър го погледна и тихо изръмжа. Биано се вторачи в кучето.

— Защо го е направила? — попита той.