Мошеникът

Накрая адвокатът вдигна глава.

— Още много ли ще продължи това, Ваше Благородие? Този съдебен заседател е приемлив за защитата. Госпожица Харт вече няма право на вето. Ако се опитва да отхвърли господин Делафоре, тя се нуждае от факти, с които явно не разполага. Може ли да приключваме?

— Какво ще кажете, госпожице Харт? — попита съдията.

— Само още един-два въпроса, Ваше Благородие — каза тя и се обърна към Джино. — Познавате ли човек на име Сам Дефинио?

— Да. Той държеше малък щанд за списания пред моя магазин.

— Но знаехте, че той има дълъг списък от участия в престъпни начинания, включително незаконни залагания и лихварство?

— Не, не знаех това.

— Я стига! Всички ми казват, че е известен като Сам Невидимия, защото записвал облозите на разлагаща се хартия, която пускал в кофа с вода, когато ченгетата се появели.

— Знаех, че има проблеми с властите, но се опитва да живее почтено. В продължение на пет години всяка сутрин купувах вестник от него. Инак всеки от нас си вършеше работата.

— Но за него се говори, че е член на престъпната фамилия Рина, нали? Освен това…

— Възразявам, Ваше Благородие! Какви ги говори госпожица Харт? Каква престъпна фамилия Рина? Моят клиент не е осъждан.

— Джо Рина е арестуван десет пъти — възрази Виктория.

— Немарливата работа на полицията и лъжите на купените от ченгетата информатори не са доказателства за престъпна дейност, госпожице Харт. Обосновете се.

Съдията Голдстоун се обърна към Джино Делафоре и назидателно попита:

— Мислите ли, че в случая ще можете да отсъдите безпристрастно, господин Делафоре? — попита той.

— Разбира се, Ваше Благородие.

Съдията погледна Виктория.

— Ако нямате нещо наистина уличаващо, ще одобря този съдебен заседател.

— Може ли да се консултираме, Ваше Благородие? — попита тя.

Мъри Голдстоун направи знак на Джери и на Виктория да се приближат до него. Те се скупчиха около бюрото му и започнаха тихо да разговарят.

— Този човек е имал цветарски магазин, пред който е стоял щандът на известен букмейкър, свързан с Джо Рина според полицията — започна Виктория. — Джино Делафоре сигурно е знаел, че там се правят незаконни залагания и е допуснал това да става точно под носа му, защото и той е имал връзки с Джоузеф Рина. Ако и това не е уместно в случая, тогава съм чела други учебници по право.

— Не можеш да подхвърляш недоказани твърдения по време на избирането на съдебни заседатели — рече Джери. — Всичко това са намеци, Вики. Този човек е имал цветарски магазин. Той няма криминално досие. Точка… Може ли да продължим, Ваше Благородие?

— Виктория, ще одобря кандидатурата на този съдебен заседател, после влиза в сила правилото, че обвиняемият не може да бъде съден два пъти за едно и също престъпление. Имаш седемдесет и два часа да подготвиш обвинението. Вдругиден или ще започнеш с встъпителната обвинителна реч, или ще освободя обвиняемия. Наспете се добре и нека по-добрият юрист да спечели — ухили се Мъри Голдстоун.

Много смешно, помисли Виктория. Съдията стана от кожения стол и излезе от съдебната зала. Черната му роба се диплеше зад него. Беше едва десет сутринта. Денят започваше катастрофално, но преди обяд стана още по-лош.

Изпратиха екип от трентънската полиция да провери асансьорната шахта. След дълги усилия ченгетата извадиха три покрити с тиня трупа, които откараха в моргата.

Обадиха й се точно преди обяд и опасявайки се от най-лошото, Виктория Харт бавно влачеше крака в помещението, което се намираше в подземния етаж на полицейската лаборатория. Предпазливо слезе по бетонните стълби. Стъпваше колебливо и се държеше за парапета. Потракването на токовете й отекваше в облицования с плочки коридор, препълнен с жертвите на грешките на наркотика и на уличното движение от предишната нощ. Потискащ паркинг, претъпкан с метални колички и пречупени съдби. Догади й се, докато минаваше покрай разлагащите се трупове, очакващи аутопсия. Намери Херман Майер, помощникът на съдебния следовател. Херман Германеца беше висок метър деветдесет и пет и тежеше сто и петдесет килограма.

— Дошла съм да разпозная труповете, които току-що сте извадили от асансьорната шахта в Трентън Тауърс — монотонно каза тя.

— Доста се измъчихме, докато ги измием. Не са много приятна гледка…

— Обещавам да не повърна в хубавата ти чиста зала за аутопсии, Херман — мрачно каза тя.

Той кимна и я поведе към три от стоманените маси. С нежелание Виктория погледна надолу… В гръдния кош на Боби Манинг имаше дупка с размерите на пъпеш. Отвътре стърчаха парчета от ребрата му, още лъщящи в черно от мазната тиня, която бе изпълнила дъното на шахтата и крила телата в продължение на три дни.

— Това е Боби Манинг — тъжно отбеляза Виктория. — Той обичаше шоколад „Нестле“. Не можах да му купя. Бяха се свършили в шибания магазин.

Гласът й трепереше.

Херман сложи ръка на рамото й. Тя се дръпна и се приближи до Тони Короло. Тялото му беше почти неузнаваемо. Виктория знаеше, че е той, но не можеше да го потвърди със сигурност. От него бе останало много малко. Лицето му го нямаше. Тя сложи ръка на устата си и се опита да сподави риданието.