Мошеникът

Виктория прелистваше справочника. Най-после намери Седрик О’Нийл. Пишеше, че е завършил като първенец на випуска в Йейл през 1989-та. Бил съдружник в една адвокатска кантора в Ню Йорк, но имал разрешително да практикува в още половин дузина други щати, включително в Ню Джърси. Дипломирал се преди десет години. Беше твърде млад, за да е вече съдружник. Това я подразни.

— Още ли работите в „Линкълн, Форбс, О’Нийл и Рос“? — попита тя.

— Ах! Извадихте юридическия си справочник, нали? Да, боя се, че още съм там, въпреки усилията им да ме махнат.

После се изсмя — нещо като кудкудякане.

„Линкълн, Форбс, О’Нийл и Рос“ всъщност беше несъществуваща кантора, появила се по чудо в юридическия справочник за 1997-ма, благодарение на Франк Х. Бейтс. Той беше проникнал в печатницата в Чикаго и бе добавил измислената адвокатска кантора в компютърния файл, един ден преди съдържанието да бъде отпечатано. За измамниците беше много изгодно да имат регистрирана, но несъществуваща адвокатска кантора, когато работеха с интелигентна мишена. Често се налагаше да твърдят, че са нечии адвокати. Биано имаше дори визитни картички. Бяха някъде в куфара му. Издателят бе изпратил писмо, посочвайки грешката, но кантората още фигурираше в справочника, дълго след като някой бе изхвърлил писмото.

Виктория затвори справочника и се замисли как да постъпи с превзетия Седрик О’Нийл. В главата й проблеснаха един-два предупредителни сигнала, но тя още кипеше от гняв заради смъртта на приятелката й и тази енергия й помогна да вземе решение.

— Добре, господин О’Нийл. Утре в десет в моя кабинет.

— Ах, не може ли да се срещнем някъде, където вероятността да запишат разговора ни или да подслушват не е толкова голяма?

— Какво ще кажете за ресторанта за деликатеси на Сам до реката? В девет?

— Съгласен съм. Аз ще бъда високият плешив джентълмен в жълто-кафяв костюм и вратовръзка на райета.

Тя затвори и се зачуди какво става.

Биано окачи слушалката, грабна Роджър и тръгна към вратата. Трябваше да изкопае буркана, който бе заровил под една скала край магистрала 10. Там имаше петдесет хиляди долара в брой. Това бяха парите за началото на измамата и всичко, което му бе останало на света. После трябваше да се качи на самолета за Ню Джърси, за да се срещне с красивата прокурорка на име Вики Лисицата.

6. Разказване на приказката

Ресторантът за деликатеси на Сам се намираше на ъгъла на Манчестър и Оу стрийт. Имаше големи прозорци и гише за взимане на храна за вкъщи на източната стена. Биано пристигна в осем — един час преди срещата. Беше облякъл синьо сако, жълто-кафяв панталон и вратовръзка на райета. Изрусените му коси падаха над загорялото от слънцето чело. Един от проблемите да си в списъка на десетте най-търсени престъпници от ФБР беше, че снимката му бе разпространена във всички полицейски участъци в страната. Той избра маса в дъното на заведението. Облегна гръб на стената и огледа полупразния салон. Смехът и мирисът на пържещия се бекон се смесваха. Рояк черни мухи се състезаваха за лампата, висяща в средата на помещението.

От онова, което бе узнал, Виктория Харт не беше глупачка. Можеше да доведе дори полицейски следовател, който да стане свидетел на преговорите относно несъществуващите престъпления на Антъни Хейуд. Биано бе избрал бившия си съкилийник Амп за втората главна роля в измамата, защото Амп имаше обемисто досие и щеше да фигурира в компютъра на Националния информационен център по престъпността. Освен това, един месец след като Биано бе излязъл от затвора, Амп беше убит в улична престрелка и „погребан“ в морето на Маями. Това означаваше, че е бил довлечен до блатата и напъхан в дупката на алигатор — нещо, което го оставяше физически жив, но завинаги неспособен да протестира. Бдителните очи на Биано кръстосваха ресторанта. Той реши, че там няма ченгета.

Поръча на вече уморения сервитьор голяма чаша портокалов сок и се вторачи във вратата, оглеждайки пристигащите клиенти. Точно в девет в заведението влезе жената, чиято снимка бе видял в „Трентън Хералд“. Виктория Харт извести придирчивостта си с облеклото и навременната си поява. Според Биано тя съвсем не приличаше на лисица, а изглеждаше решителна. Всичко около нея говореше за интелигентност и организираност. Облякла бе ушит по поръчка тъмнозелен костюм и подходящи по цвят обувки и шал. Беше още по-поразително красива, отколкото на снимката във вестника, но явно не се интересуваше от външността си. Нямаше грим, нито стилна прическа. Носеше голямо дипломатическо куфарче, но не и дамска чанта. Изглеждаше нетърпелива, докато оглеждаше ресторанта. Биано вдигна менюто, за да закрие лицето си. Тя търсеше висок, плешив мъж в жълто-кафяв костюм — описанието, което й бе казал по телефона. Но никой в заведението не отговаряше на него. Виктория Харт погледна часовника си, после седна на една маса до прозореца.