Мошеникът

Той продължи да събира багажа си. После отново усили звука на телевизора и започна да превърта каналите, търсейки областния прокурор, когото непрекъснато показваха по новините. Накрая го намери по Канал 2. Предаваха интервю, записано веднага след като обвинението бе размахало бяло знаме.

— Разбира се… това можеше да се очаква, след като свидетелката изчезна. Госпожица Харт допусна някои сериозни грешки в преценката си и ние ще разследваме случая.

Биано слушаше ритъма на речта на Гил Грийн и тихото му, спокойно изложение. Сетне започна да имитира гласа му. След няколко опита Роджър излая.

— Мислиш ли, че стана? — попита Биано. — Добре, хайде да опитаме.

Приближи се до телефонния указател, намери номера на Областната прокуратура, набра го и потърси Виктория Харт.

— Ало? Кой е? — попита Биано с тихия глас на Гил Грийн.

— Дона. Вие ли сте, господин Грийн? — отговори секретарката.

— Да, Дона, Гил е. Опитвам се да открия Виктория. Боя се, че съм забравил тефтера си в кабинета. Имаш ли домашния й телефон и може би адреса?

— Да, господин Грийн, но мисля, че в момента тя не е вкъщи.

— Знаеш ли къде е?

— При родителите си, в Уолингфорд, Кънектикът. Не знам телефонния номер, но мисля, че го има в указателя.

— Как се казва баща й?

— Хари Харт. Съпругата му е Елизабет.

— Типични американски имена — снизходително отбеляза той и затвори, без да каже довиждане.

След няколко минути намери номера им. Позвъни, но никой не се обади. Опита пак в седем и десет, в седем и четирийсет и в осем вечерта, но напразно. Вероятно са излезли някъде да вечерят, помисли си Биано, а може би вече съм закъснял.

Ресторантът се намираше на девет километра от Уолингфорд. Хари и Елизабет жадно слушаха разказа на дъщеря им.

Хари беше пенсионер, бивш застрахователен агент. Имаше червендалесто лице и сребристобели коси. Обличаше се в старомодни сака и бели ленени панталони — дрехи, които според Виктория никога не би носил преди десет години. Много се гордееше с дъщеря си.

Инвалидният стол на Елизабет беше спрян до масата. Тя държеше ръката на дъщеря си. Ръцете й бяха тънки и гъсто осеяни с кръвоносни съдове. Беше загубила способността си да върви след последния сърдечен удар. Умът й все още работеше, но наситеният й с тексаски акцент говор беше нечленоразделен. На Виктория й беше много трудно да я гледа в това състояние. Майка й беше толкова жизнена и красива. Все се караше на Виктория, че учи твърде много и я насърчаваше да играе. Борбата беше храбра, но безрезултатна.

— Предполагам, че интервюто вече е излъчено. Слава богу, че тук, в Кънектикът, не хващате Дабъл Ю Ти Ар Ен — добави Виктория, после тримата се умълчаха, докато сервитьорът прибираше чиниите.

— Постъпила си правилно, Виктория — рече баща й. — Трябва да правиш онова, което смяташ за правилно. А Гил Грийн явно не е добър ръководител.

Хари отново се вживяваше в ролята си на делови експерт отпреди двайсет години.

— Но тя работи там вече пет години, Хари — каза майка й. Провлеченият тексаски говор правеше речта й още по-неразбираема. — Къде ще отиде сега?

Както винаги, Елизабет бе схванала същността на проблема: къде можеше да практикува право Виктория след всичко това?

— Ще изчакаш, докато бурята премине — отговори Хари. — Познавам едни хора, които ще ти дадат работа. Договори за покупко-продажби на недвижими имоти.

— Но аз съм специалист по наказателно право, татко. Имам и още един проблем… Може би… трябва да направя нещо относно онези убийства, да докажа онова, което се случи с Карол.

— Остави това на полицията — смъмри я Хари и Елизабет стисна ръката й под масата.

— Но, татко, те няма да могат да направят нищо. Джоузеф Рина е много хитър. Не допуска грешки. Според мен единственият му пропуск беше, че преби онзи човек на паркинга пред свидетел. Трябва да намеря начин да разоблича Рина. Полицейското разследване няма да се справи. Там има твърде много правила плюс доказателствени и процедурни препятствия. Няма да го хванат така. Нужно ми е нещо друго… нещо… — Тя се поколеба, търсейки подходящата дума, после избра онази, с която свързваха името й в пресата. — Хитро.

— Дума да не става — възрази баща й. — Щом Джо Рина е такъв, какъвто казваш, а аз съм убеден в това, не се закачай с него. Знам, че вече не мога да ти нареждам какво да правиш, но, миличка, не мога да понеса мисълта, че си в опасност. Не е твоя работа да уреждаш дълговете на обществото.

Тя го погледна и кимна.

Докато излизаха от ресторанта, клетъчният й телефон иззвъня. Обаждаше се Дейвид Франкфуртър.

— Наистина разлая кучетата — рече той.

— Обзалагам се, че доста хора са бесни.

— Да. Слушай, има и нещо друго, което трябва да знаеш. Получих сведения от Националния информационен център по престъпността.

— Това вече няма значение, но дай да ги чуем.

— Баща му се казва Джейкъб Бейтс. Семейството е известно. Около три хиляди са. Повечето се занимават с измами. В компютъра има данни дори колко от тях са арестувани през последните шест години. Ако искаш, мога да ти ги кажа, но това е все едно да четеш телефонен указател.