Мошеникът

— Не ми се струва толкова рядко — измърмори той, извършвайки единственото си проницателно наблюдение за деня.

Десет минути по-късно в бара влезе един много изтънчен мъж с посивели коси. Носеше дипломатическо куфарче. Седна до една от масите, но след малко стана, прекоси помещението и се вгледа внимателно в кучето.

— Да бъда проклет — тихо каза той с английски акцент. Сетне с движение на познавач вдигна Роджър и провери интимните му части.

— Не пипайте кучето — каза барманът.

— Да ме вземат дяволите — измънка Джон, възхищавайки се на териера. — Това е най-проклетото нещо, което съм виждал.

— Кое? — леко заинтригуван попита Тексако.

Джон не му обърна внимание.

— Знаете ли на кого е?

— Не, господине. Човекът само каза, че е скъпо и това е всичко.

— Скъпо? — Джон започна да се смее. Когато най-после се овладя, той поклати глава, сякаш бе чул нещо адски забавно. — Това едва ли е най-точната дума. Аз бих казал, че е безценно.

— Наистина ли? — учуди се барманът.

Сега цялото внимание на Тексако беше съсредоточено върху разговора. Големият му колкото грахово зърно мозък работеше с пълния си церебрален обем.

— Веднага ще ви дам девет хиляди долара за това животно.

Джон сложи куфарчето си на тезгяха, отвори го и започна да вади чисто нови стодоларови банкноти.

— Току-що продадох един от състезателните си коне — обясни той на Тексако, който тъпо кимна, оглеждайки гладно парите.

— Но какво правите?

Барманът се опита да спре Джон. Тезгяхът беше отрупан със сто доларови банкноти. Това бяха част от парите от номера с перлата.

— Приберете си парите, господине. Кучето не е мое — каза барманът. — Един човек ми го остави да го гледам, защото не пускат териера до изхода за посрещачи.

След като наля масло в огъня, Джон събра банкнотите и ги сложи в куфарчето си, затвори го и погледна бармана.

— Това куче е адски рядък Баунчатрейнски шотландски териер. В света има само стотина. Освен това е мъжко. Повечето екземпляри от тази порода са били кастрирани. Първоначално са били предназначени за турските султани. Отглеждали са ги за тях в Южна Шотландия. Турските самодръжци избили всички мъжки, с изключение на няколко, за да запазят породата. Освен че отглеждам състезателни коне, понякога пиша статии за английския клуб „Кучешка колиба“. В света има по-малко от десет-дванайсет мъжки екземпляра, които не са скопени, и тук седи един от тях. Това дребосъче струва цяло състояние като оплодител.

Роджър дишаше учестено. Изглеждаше щастлив, че не е скопен и струва толкова много пари.

— Ако късметлията, който го притежава, иска да го продаде, предложението ми още е в сила. Ще бъда на изход 16. Самолетът ми за Далас отлита след час.

Джон изпи питието си, остави огромен бакшиш и излезе.

Тексако стана от стола и намери Биано, който говореше по телефона в коридора.

— Знам ли. Нямаме достатъчно пари за това. Кога казаха, че ще правят операцията? — Биано се заслуша за миг, после се намръщи. — Нали ми каза, че ще пътува с този самолет?

Тексако го потупа по рамото.

— Хей, приятел, искам да поговорим за кучето ти.

Биано се обърна и го погледна, докато съсредоточено слушаше какво му говорят по телефона.

— В момента не мога да разговарям с вас — прошепна той и се обърна с гръб към Тексако. — Но колко ще струва? Тъкмо се готвех да я посрещна. Нали каза, че тестовете са отрицателни… В болницата ли ще остане? Добре. Но откъде, по дяволите, да намеря десет хиляди долара за трансплантация на костен мозък? Сигурна ли си, че застраховката няма да покрие операцията? Добре, ще измисля нещо. Хайде, целуни я от мен. Кажи й, че я обичам и ще намеря пари отнякъде.

Биано извади носна кърпа и избърса очи. Затвори и започна тихо да ридае. Сетне тръгна към изхода. Тексако го сграбчи за лакътя.

— Хей, приятел… вероятно ще мога да ти помогна.

— Какво? — Биано го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път. — Кой сте вие?

— Бях в бара, когато остави кучето си. Хлапето ми беше с мен и направо се влюби в кученцето. Обещах да те намеря и да те питам дали го продаваш.

— Не мога да го продам. Много е скъпо.

— Слушай, чух разговора ти по телефона… Явно имаш проблеми. Животът е тежък. Може да дам две хиляди, защото никога не съм виждал хлапето ми да се разнежва така.

Тексако беше ужасен лъжец. Лъжата беше изписана на лицето му.

— Кучето е безценно. Не бих го продал дори за два пъти повече.

— Добре, тогава два пъти повече. Четири хиляди.

Сега алчността и коефициентът на интелигентност решаваха сделката.

Биано се престори, че се колебае.

— Момиченцето ми е болно от левкемия. Трябва да й трансплантират костен мозък. — Той отново се разплака и извади носната кърпа. С мъка полагаше усилия да се овладее. — Съжалявам. Трябва да тръгвам. Паркирал съм неправилно.

— Добре. Ще ти дам четири хиляди и петстотин. Това е половината, от което каза, че се нуждаеш. Навит ли си? После можеш да продадеш колата си или нещо друго.

Биано дълго го гледа.

— Как ще платите? — попита той, подготвяйки Тексако за ужилването.

— Ще изтегля пари от автомата ей там и ще платя в брой.