Мошеникът

Според Биано Виктория беше единствената, която Тексако би могъл да познае. Но стероидният тъпанар бе видял и него, затова Биано реши отново да смени цвета на косата си.

Намери един страничен изход от сградата и се измъкна навън. Влезе в една аптека и си купи боя за коса и ножче за бръснене, защото се налагаше да пожертва мустаците си.

След десет минути се върна в офиса. Преди да отвори страничната врата, той се промъкна зад ъгъла и видя, че Тексако седи на пейката на автобусната спирка на отсрещната страна на улицата. Още се криеше зад вестника като старомоден детектив. Биано се шмугна вътре, влезе в банята на приземния етаж, обръсна мустаците и боядиса косата си. Погледна се в огледалото. Не обичаше червения цвят, но вече бе изпробвал почти всички нюанси. Набързо се среса с пръсти и се качи на двайсет и петия етаж.

Когато го видя, Виктория си помисли, че без мустаци Биано й харесва много повече. Дори червеникаворусата коса му отиваше. Той беше един от най-красивите мъже, които познаваше. А може би започваше да изпитва нещо към него?

Разговаряха за измамата, докато Биано се увери, че всичко е ясно. Беше сигурен, че Тексако носи оръжие, вероятно автоматичен „Глок“ с корпус от полимер, който минаваше незабелязан от детекторите за метал на летищата.

Биано разпредели ролите. Играта се наричаше „Най-скъпото куче на света“. Виктория щеше да бъде поставеното лице, което привлича купувачи, и щеше също да омотае мишената. Джо щеше да бъде „певецът“ и да „разкаже приказката“. Биано щеше да примами жертвата и да извърши ужилването. Роджър щеше да е „вътрешният човек“. Дадоха на Виктория ключовете на зеления форд. Буквите бяха отлепени от вратите. Биано и Джон щяха да я следват с такси.

Тя взе самолетните билети и излезе от сградата. Качи се в колата и потегли към летището. Сърцето й биеше като обезумяло.

— Това е лудост — задъхана промълви тя.

Излезе на магистрала „Бейшор“ и се отправи към аерогарата на Сан Франциско. Тексако Филипс караше след нея.

15. Най-скъпото куче на света

Виктория видя Тексако Филипс, когато зави към летището. Наблюдаваше го с крайчеца на окото си, докато връщаше взетата под наем кола на агенция „Херц“ и вървеше по големия остъклен терминал. Огромните размери на Тексако и опънатата от мускулите риза го правеха лесно забележим в препълненото летище. Пулсът й препускаше учестено, но мисълта, че онзи тъпанар се опитва да я следи, без да го види, малко я успокои. Това вероятно означаваше, че няма да връхлети върху нея и да я завлече на паркинга.

Тя се приближи до гишето на „Американ Еърлайнс“ и поиска три билета до Кливланд. Биано бе казал, че ако братята Рина ги следят по компютрите на авиолиниите, билетите за Кливланд ще ги заблудят. Тексако Филипс набираше някакъв телефонен номер, като поглеждаше визитната картичка в ръката си.

— Тя е на шибаното гише на „Американ Еърлайнс“ — съобщи той на Питър Рина, който провери списъка на пътниците. — Намери ли ги? Какво прави оная кучка, да й го начукам?

— Чакай малко. Трябва да прегледам трийсет полета — отговори Питър, като си помисли, че Тексако е интелигентен колкото къс говеждо. После видя имената в списъка за Кливланд. — Три билета за полет 317 в девет вечерта.

— По дяволите, това е само след пет часа.

Тексако погледна часовника си. Поне нямаше да варди цяла нощ на летището. Щеше да си вземе билет и да изчака, за да види с кого ще пътува онази кучка. Освен това можеше да си купи вечеря и да се отпусне за малко. Затвори, без да каже нищо повече на Питър.

Тексако седеше във фоайето на „Американ Еърлайнс“, пиеше бира и наблюдаваше Виктория Харт, която се бе настанила на един кожен стол и четеше книга с меки корици. Беше красавица. Тексако реши да й определи среща, за да я научи да свири на флейта. Нужни му бяха само десет минути и някое тихо усамотено място. Щеше да опре пистолет в слепоочието й и да я накара да му духа. Трябваше да й смачка малко фасона. В същия миг пред бара се чу глъчка. Някакъв червенокос тип спореше с едно ченге.

— Но защо да не може? Тя ще дойде ей сега. Добре, добре, не е необходимо да бъдеш груб.

Червенокосият се обърна и влезе в бара. Водеше на каишка малък териер. Приближи се до бармана, бръкна в джоба си и извади стодоларова банкнота.

— Слушай, приятел, съжалявам, че те притеснявам, но би ли пазил кучето ми?

— Това не е кучешки приют.

— Кучето е много рядко срещан Баунчатрейнски териер — настоя Биано и пъхна банкнотата в ръката на бармана, който я огледа критично. — Не ми позволяват да отида с него на изхода, защото имали някакви карантинни правила. Трябва да посрещна дъщеричката си. Тя е болна. На инвалидна количка е, но се връща вкъщи. Не го изпускайте от поглед. Както вече казах, породата е много рядка.

— Добре — съгласи се барманът и прибра в джоба си чисто новата банкнота.

Биано бързо излезе от бара, минавайки покрай Тексако, който не го позна.

Тексако Филипс се вторачи в кучето, после отново се залови с бирата си.