Мошеникът

— Двама мошеници работят в комбина. Преструват се, че намират портфейл, пълен с истински пари, близо до набелязана жертва. Мишената трябва да бъде избрана внимателно. Обикновено е някой добре облечен богаташ, възрастна жена или бизнесмен. Винаги гледай обувките и чантата. Те са много показателни. Слагаш портфейла така, че мишената също да го намери. После следва големият спор. Дали да дадат парите на ченгетата. Не, те ще ги задържат за себе си. Тогава двамата мошеници се съгласяват, че портфейлът трябва да остане за една седмица в жертвата, защото може някой да си го потърси.

— Задържаш, като пускаш.

— Точно така. Но в последната минута измамниците решават, че мишената трябва да им даде част от сумата от собствения си джоб в знак на добра воля. Може би само десет процента. Жертвата няма нищо против, защото в ръцете му са пет пъти повече. Дава им парите и мошениците си тръгват. После мишената отваря портфейла и вижда, че е пълен с нарязани вестници.

— Хората хващат ли се на този номер?

— Непрекъснато, Виктория, във всеки град на света. Това е една от най-широко разпространените шашми.

Тя погледна колата и разбра защо Биано бе настоял за такъв цвят и размери. Светлозеленият форд ескорт с жълти букви на вратите приличаше на държавно превозно средство.

— Сега ни трябват само жълти каски и твърди папки с щипки. Хората ти вярват, когато имаш папка с щипка. Не ме питай защо — ухили се Биано.

Виктория лежеше в леглото си и слушаше щурците. Вчера се бе издокарала в ластична рокля и обувки с високи платформи, утре щеше да облече онзи грозен работен комбинезон и да си сложи жълта каска. Щяха да отидат при някой нищо неподозиращ фермер и да се представят, че са от Министерството на земеделието. Голяма работа! Какво от това? Опита се да заспи, но неизвестно защо сърцето й не искаше да намали ритъма си. Странно… защо всичко това беше по-вълнуващо от сценичната треска, която изпитваше, преди да влезе в съдебната зала? Не желаеше да го признае, но най-после трябваше да се изправи лице в лице с истината — тези номера бяха много по-вълнуващи. Защото бяха против правилата. Но това не беше всичко. Цял живот майка й я бе карала да се отпусне и да бъде по-спокойна, но Виктория никога не се отклоняваше от курса. Но сега, заради ужасната вина относно смъртта на Карол, тя се бе оставила в ръцете на този очарователен измамник. Виктория лъжеше и това й харесваше. Дълбоко в душата й някакъв отдавна тлеещ въглен отново се разпали. Тя почти бе забравила това усещане. Спомни си, че веднъж, когато беше дете, майка й я заведе на пазара. Виктория открадна бонбони от една сергия. Сърчицето й тупкаше като обезумяло. Никой не разбра, но по-късно майка й я хвана да яде бонбоните. Натовари я на колата и я откара на пазара. През целия път Виктория я молеше да не го прави. Елизабет повика управителя. Виктория трябваше да върне бонбоните, да се извини и да обещае, че ще плати изядените. Беше толкова унижена, че плака из целия път до вкъщи. Удържа на думата си трийсет години, но сега щеше да наруши обещанието си. И никога не се бе чувствала така жизнена.

На другия ден подготвиха пасището за лосове. Стана толкова лесно, че беше смешно. Спряха зеления форд пред входа на Кал Оук Фарм. Бяха преоблечени в работните комбинезони. Папките им съдържаха страници от телефонен указател. На главите им се мъдреха жълти каски. Спряха пред хамбара. Един набит русокос мъж се стресна и вдигна глава. Биано вече знаеше, че името му е Карл Харпър. Беше погледнал писмата в пощенската кутия.

— Джил, мисля, че това е фермата на Харпър, нали? — провикна се Биано, за да го чуят.

— Предполагам, Дани — отговори Виктория.

Сърцето й биеше като обезумяло, докато Карл Харпър се приближаваше към тях.

— С какво мога да ви бъда полезен?

Светлите му очи подозрително се стрелкаха ту към лицата им, тук към колата и после пак към надписите на работните комбинезони.

— Аз съм Дани Дънкан от американското Министерство на земеделието — започна Биано и му пусна ослепителната си усмивка. — Дошли сме тук, за да помогнем на космическите инженери от НАСА.

— Как?

— НАСА и американската армия си сътрудничат в разработването на нов вид боя. — Биано се обърна към Виктория. — Ще му я покажеш ли, Джил?

Тя взе от задната седалка кутията боя, която сутринта бяха смесили по формулата две към едно. Цветът беше ръждиво медночервеникаво.

— Тази боя съдържа фероокис — обясни Биано — и предпазва метала в продължение на петдесет години. Изискването е щом я използвате веднъж, да не боядисвате половин век. При нас, в Министерството на земеделието, дойдоха представители на НАСА и на армията и ни помолиха да намерим фермери, които да ни разрешат да боядисаме техните тръби и цистерни, за да изпробваме боята.

Харпър избърса носа си с голяма червена кърпа.

— Малко е ярка — рече той. Гледаше боята и вече си представяше как ще стои на металните повърхности във фермата му. — Какво казахте, че съдържа?

— Е, признавам, не съм химик — каза Биано, — и не съм много сигурен. Джил, какво има в тази боя? Носиш ли техническите спецификации?