Мошеникът

Задачата й беше да чака в микробуса до телефонния автомат край магазина до игрището за голф и да наблюдава предния изход. Трябваше да бъде готова, в случай че се наложеше бързо „измъкване“. Тази роля не й харесваше. С нетърпение очакваше да бъде „певицата“. В чантата й беше цялата информация, която щеше да съобщи на кредитния управител на казиното, когато се обадеше. Виктория не можа да оспори логиката им. Томи веднага щеше да я забележи. Познаваше я от делото срещу брат си. Ако Виктория се приближеше достатъчно, за да я видят, телохранителят му вероятно щеше да сложи край на цялата игра. Но тя знаеше, че не може да стои настрана. Настървено се опитваше да измисли някакво решение.

Всички бяха готови. Седяха пред хотел „Ксанаду Бийч“ в горещия следобед и чакаха Дакота, която още не беше слязла. Когато най-после се появи и тръгна към микробуса, Виктория се втрещи. Дакота беше облечена в секси жълта вечерна рокля с дълбоко деколте и с цепки от двете страни. През тънкия копринен плат се виждаше всичко. Зърната на гърдите и бедрата й се очертаваха. Резултатът беше потресаващ.

Дакота се качи в микробуса, съзирайки изражението на Виктория.

— Тоалетът е малко курвенски, но ми е позволено да заложа стръвта само веднъж.

Виктория подкара микробуса. Роджър се сгуши до нея. Малкият териер явно се бе влюбил. Поеха по магистрала „Гранд Бахама“ и се насочиха към клуб „Залива на сабите“. Беше почти осем и трийсет, когато стигнаха до източния край на острова. Слънцето залязваше — огнено оранжево кълбо на фона на тропическата зеленина. После изведнъж се спусна зад хоризонта.

Биано погледна часовника си.

— Наближава девет. Къде е нощната смяна, по дяволите?

Няколко хотелски микробуса спряха на служебния паркинг. Десетина мъже и жени, облечени в черно, слязоха и се отправиха към страничния вход на казиното.

— Нощната смяна — каза Биано. — Готови ли сте, Дъфи? Дакота?

Старецът кимна. Дакота също. Пое дълбоко въздух и се погледна в огледалото за обратно виждане.

Биано извади инвалидния стол и го докара до страната на Дъфи. Отвори плъзгащата се врата и му помогна да седне. В пластмасовото легенче на преносимата тоалетна беше постлана една от хотелските хавлии, за да заглушава звука на заровете, когато Дъфи ги пуснеше между краката си. Той се приведе на стола и си сложи капки за очи, собствено производство. Очите му станаха червени и воднисти, сякаш беше болен. Сетне започна да трепери с отработени движения.

— Готов ли си, чичо Хари? — попита Биано, употребявайки псевдонима, за който се бяха уговорили.

И двамата имаха фалшиви карти за самоличност, според които бяха Хари Прайс и племенникът му Дъглас.

— Да тръгваме — отговори Дъфи.

— На 107.6 има хубава радиостанция — каза Дакота на Виктория, докато слизаше от микробуса.

— Хей, Дакота… Желая ти успех, малката — рече Виктория.

Дакота кимна сериозно и тръгна след Биано, който буташе инвалидната количка към казиното.

Виктория ги гледа, докато влязоха в клуб „Залива на сабите“, после закара микробуса пред магазина до игрището за голф. Слезе и се приближи до телефонния автомат, откъдето можеше да наблюдава предния вход. Застана там и търпеливо зачака реда си в измамата.

17. Смотаняците

Дакота, Биано и Дъфи влязоха в проветривото хотелско фоайе с изглед към океана.

Биано вкара инвалидния стол с Дъфи в оскъдно осветеното казино с климатична инсталация и, разбира се, без прозорци. Свистенето на вятъра и шумоленето на палмите бързо бяха изместени от звъна на игралните автомати и от монотонния брътвеж на дузината крупиета. Биано спря пред касата.

— Бих искал да депозирам малко пари и да ударя голямата печалба — каза Дъфи.

Гласът му трепереше, а парализираната ръка несигурно махна във въздуха, когато я вдигна, за да привлече вниманието на касиерката. Тя видя инвалидния стол, после се усмихна на Биано, който изглеждаше отегчен и ядосан. Дакота бе тръгнала към бара.

— Недей, чичо Хари. Ще загубиш като вчера в казино „Принцеса“.

— Не започвай пак, Дъглас. Само скимтиш. Какво да направя? Да се хвърля в басейна ли? — Дъфи погледна касиерката. На табелката пишеше Синди. — Ще купя чипове за петдесет хиляди, сетне може да уредим малък кредит, ако свършат.

Подаде й плик, пълен с банкноти. Зачервените му очи наблюдаваха как Синди брои парите.

— Петдесет хиляди американски долара — каза тя. — За всичките ли искате чипове?

— Да — гордо отговори Дъфи. — Занесете ги на най-близката маса и гледайте какво ще направи майсторът.

— Исусе — изпъшка Биано. — Голям майстор си, няма що. Непрекъснато губиш.

Синди го погледна с надеждата да го накара да млъкне, после каза:

— Мога да ви запиша за кредит, ако желаете. Ще отнеме само минутка.

— Давай — силно изкряска Дъфи, което предизвика пристъп на кашлица.

Синди извади формуляр за кредит от едно чекмедже под гишето.

— Как са трите ви имена? — попита тя.

— Хари Стантън Прайс — отговори той, след като овладя кашлицата и се успокои.

— Къде работите?