Мошеникът

— Собственик съм на автомобилен център „Изгодна цена“ във Фресно, Калифорния — усмихна се той, но гласът му леко трепереше, а главата му клюмаше надолу, сякаш непрекъснато водеше борба да се задържи на крехкия и тънък като молив врат.

— С коя банка работите?

— Централна калифорнийска банка на скотовъдите.

Синди внимателно записа всичко.

— Имате ли нещо против, ако се свържем с банката ви?

— Не, по дяволите! Нали трябва да разберете колко пари имам? Само им кажете, че съм тук и най-сетне ми е провървяло — ухили се той.

— Ей сега, господине… Ако обичате, обадете ми се след половин час. През това време ще изпратя чиповете ви на трета маса.

— Господи — изпъшка Биано. — Не може ли поне да хапнем нещо, чичо Хари? Трябва да си вземеш лекарството.

— Ти не умееш да се забавляваш, Хари — немощно изрече Дъфи, после отново се закашля. Оправи се и с висок пронизителен глас извика. — Да вървим! Хайде!

Биано се обърна и насочи инвалидната количка към маса номер три.

Синди взе телефонната слушалка и се обади на шефа на смяната.

— Зиги, изпращам двама смотаняци на трета маса. Купиха чипове за петдесет хиляди. Изглежда вече са загубили доста в казино „Принцеса“ във Фрийпорт. Ще кажа на охраната да ги снима. Може би ще искаш да им правиш компания.

Люк Зигман, шефът на смяната, седеше на сгъваем метален стол. Огледа помещението и видя Биано и Дъфи.

— Старецът в инвалидния стол и оня готиния, червенокосия ли?

— Да — отговори Синди. — Две дойни крави, ако питаш мен. Направи ги щастливи.

— Дадено.

Той затвори. Един от служителите на казиното донесе голям поднос с разноцветни чипове.

— И така, време е за представлението — каза Дъфи, млясна с устни, грабна шепа чипове от по сто долара и ги хвърли на масата. Чиповете отскочиха върху зеленото сукно. — Какъв е таванът на тази маса?

— Две хиляди долара, господине — отговори Зигман.

— Заложи две хиляди на линия шест-осем и петстотин долара на шест и на десет.

Зигман се усмихна. Така залагаха всички слаби играчи.

— Влиза нов играч — обяви той.

Една възрастна жена в бледорозови шорти и плажни сандали хвърли заровете. Три и пет.

— Осем — провикна се Дъфи. — Печеля.

Издокараният в бяла риза, червен елек и вратовръзка крупие прибра заровете с извитото гребло и ги бутна към жената. Сетне плати на Дъфи, който беше твърдо решен да загуби, затова остави печалбата на масата, слагайки всичко на линията. Жената отново хвърли заровете. Падна се седем.

— Линията губи — монотонно каза крупието и прибра чиповете на Дъфи.

Старецът получи заровете и ги огледа с вещо око.

— Бъдете добри към Хари — прошепна той на червените прозрачни кубчета.

Биано гледаше виновно другите играчи и никой не забеляза как Дъфи скри заровете в шепа и ги пусна между краката си в преносимата тоалетна, като в същото време ги подмени с фалшивия чифт, който брат му бе изпратил от Маями. Главата му едва се подаваше над масата. Погледна крупието, за да провери дали е видял нещо нередно, сетне взе заровете и ги разклати близо до ухото си.

— Хайде. Говорете ми. Бъдете добри към Хари Прайс — каза той, после се обърна и се озъби на Биано. — Закарай ме на друга маса, Хари. Искам да вдигна тавана… на пет хиляди долара.

— Ще одобря залагането — заяви Зигман, вдигайки тавана на залаганията.

Дъфи заложи на седем. Заровете се обърнаха на десет. Зигман се усмихна. Ако старият инвалид играеше така, след половин час щяха да вземат всичките му пари.

През следващите трийсет минути Дъфи хвърляше пари като спечелил от лотарията. Люк Зигман бързо разбра, че старецът играе по системата „Мартингейл“ — сложен начин на залагане, често използван от губещи играчи. Дъфи се прости с над двайсет хиляди долара. Накрая остана единственият на масата за трима, защото се бе превърнал в заплаха за късмета на всички.

— Господи, чичо Хари… какво правиш? Не залагай толкова много! — изхленчи Биано, ала напразно, защото Дъфи му изсъска да млъкне и пак заложи голяма сума.

Онова, което никой не забелязваше, беше, че след всяка загуба, докато крупието и шефът на смяната се опитваха да прикрият усмивките си, в преносимата тоалетна под кокалестия задник на Дъфи изчезваше по един чифт от заровете на казиното.

Загубеше ли голяма сума, той се провикваше: „Нови зарове!“ и крупието с радост изпълняваше желанието на губещия.

— Исусе, Хари, хайде да си тръгваме! — хленчеше Биано. — Трябва да си вземеш лекарството.

Но старецът не му обръщаше никакво внимание.

Люк Зигман се приближи до шефа на залата и прошепна:

— След по-малко от час ще приберем парите на този глупак.

За няколко минути всички в казиното разбраха, че на маса номер три има двама смотаняци.

В кредитния отдел управителят на казиното Арнолд Бузини чакаше финансовият отговорник да потвърди платежоспособността на губещия. Бузини беше известен като Мишелова. Седеше наведен над бюрото си и нетърпеливо барабанеше с пръсти.

— Провери го добре — каза той.

Късо подстриганата му коса беше стоманеносива, а кожата — сивкавобяла. Прекарваше цялото си време в затворени помещения и обичаше губещи като Хари Стантън Прайс. Живееше за глупави играчи — играчи със системи.