Мошеникът

— Имаме среща по-късно. Изглежда по-зле, доколкото си спомням.

Биано кимна и отвори уста да каже нещо.

— Недей, Биано. Чу ли? Аз ще си свърша моята работа, вие — вашата. — Дакота погледна Дъфи. — Взе ли зарове от казиното?

— Дванайсет чифта — ухили се той.

Поръчаха вечеря. Не разговаряха много. Между Биано и Дакота се усещаше странно напрежение. Накрая, след като изпиха кафето, тя остави салфетката си и рече:

— Ако търсиш компания, би трябвало да поканиш Виктория. Покажи й многоликата си същност. Вероятно ще раздвижи жизнените й сокове.

— Може и да го направя.

Дакота стана и излезе от ресторанта.

— Вие двамата трябва да се чукате — отбеляза Дъфи.

— Навремето се влюбих в нея. Изплю ме като рибена кост.

— Тогава всичко е свършило.

— Знам. — Биано посочи с пръст челото си. — Поне тук го знам.

Сетне се изправи и подкара инвалидния стол на Дъфи.

18. Пълнене на заровете

Виктория стоеше до магазина пред игрището за голф, когато Биано най-после се обади и й каза да вземе чантата на Дъфи и да отиде при аварийния изход в източната страна на хотела. Териерът я последва. Биано ги чакаше отвън и гледаше осветения от луната океан.

— Как мина? — попита тя и му даде чантата.

— Свихме зарове от казиното. Настаниха ни на етажа на най-богатите комарджии. Десетият. Заключва се. Как си, Роджър? Хайде.

Биано отвори вратата, която бе подпрял с обувката си. Качиха се по стълбите на третия етаж. Влязоха в асансьора и той използва ключа си, за да задейства бутона за десетия етаж. Не разговаряха.

Приближиха се до апартамент 10Б. Биано потропа. Дъфи открехна вратата, после я отвори широко. Апартаментът в бяло и бежово беше великолепен. Имаше висок таван, просторен балкон и скосени прозорци, за да отклоняват слънчевата светлина. Обзавеждането беше подбрано с вкус. Биано и Дъфи бяха поръчали хайвер и шампанско, но не ги бяха докоснали. Виктория умираше от глад, затова изгълта няколко хапки с черен хайвер.

Биано даде на Дъфи синята брезентова чанта. Старецът я отвори и започна да изважда съдържанието й. Сондата беше съвсем малка.

— Зъболекарска е — обясни Дъфи.

Внимателно я сложи на масата, сетне измъкна комплект ножчета, няколко тъмни шишенца, бурканче епоксидна смола, бутилка бяла боя и тънки четчици.

— Ще отнеме известно време — добави той и прикрепи на ръба на масата малко менгеме.

Заровете от казиното бяха наредени в другия край на масата. Виктория се вторачи в тях.

— Струват ми се еднакви.

— Вгледай се в буквата „С“ — каза Дъфи.

Тя присви очи.

— Леко е вдлъбната.

— Точно така. Направено е нарочно. Освен това вътре в зарчето има специален оцветител.

Дъфи сложи заровете в менгемето и пусна през тях ултравиолетов лъч. Вътре по диагонал блесна пурпурночервена светлина.

— Адски хитро — отбеляза Виктория.

— И така, ще им пробием дупки, без да докосваме пурпурната ивица. Ще проникна през бялата точица. Ще сложа целофановия газ до отворената фурна, за да се затопли. Ще стане тежък и гъст и ще можем да го излеем. Ще напълним дупката до половината и ще оставим място за разширяване на газа. Ще запушим отвора с епоксидна смола и ще го боядисаме в бяло с тези тънки четчици.

— Колко време ще продължи всичко това? — попита Виктория.

— Около четири часа, ако действам бързо. Трябва да бъдем готови до три часа. Дакота ще свали Томи и ще го заведе в стаята си в един.

Биано се обърна и неочаквано излезе на балкона.

— Да ти помогна ли с нещо? — попита тя.

— Не. Това е форма на изкуство. Много деликатна работа. Една малка грешка и чифтът е съсипан. А може да ни потрябват всичките дванайсет. — Дъфи взе шишенцата с целофанов газ и ги сложи на стола в кухнята пред отворената фурна. Вдигна единия от прозрачните зарове и го постави в менгемето. — Първо ще направя чифт по-тежки с любимата си седмица. Това означава, че ще пробия двойката и петицата… Какви ли не зарове съм правил. По-рано имаше едни, в които вкарвах метални тежести. Трябваше да се промъквам в склада на казиното, където поправяха масите, и да инсталирам магнит под сукното. Беше трудно, но си заслужаваше риска. Разбира се, това беше преди да въведат камерите.

Виктория гледаше като омагьосана, докато Дъфи работеше.

— Правил съм всякакви измами на карти и със зарове, но тази сега е най-добрата. Не може да се сравни с нищо. — Той се ухили и сложи в менгемето второто зарче. — Докато върша работата, ти отиди да успокоиш Биано. Нещо не е наред.

— Може би защото още е влюбен в Дакота, а тя ще спи с един дребосък, който може да бъде окачествен само като заместител на хемороид. Какъв живот водите само!

— И това е начин да изкарваш прехраната си.

Виктория извади кока-кола от хладилника и излезе на балкона, минавайки покрай Роджър, който се бе свил на тапицираното с коприна канапе и хъркаше. Седна до Биано и се вторачи в озарения от лунната светлина океан. Прожекторът на хотела осветяваше назъбените скали и заострените, мокри от морската пяна хребети, които красиво блестяха.

— Кредитът на Дъфи е одобрен — каза тя. — Ти не попита, но всичко стана както го бяхме планирали… Двеста хиляди.