Мошеникът

— Управителят на казиното ни каза — отговори Биано и отново се умълча.

— Не искаше Дакота да играе ролята на съблазнителка, нали? Защото не желаеше да е с Томи, така ли е?

— Не е заради Дакота. Държах се глупаво. Знаех, че е професионална прелъстителка, когато тръгнах с нея. Бях толкова самотен, че направих грешка. Но вече всичко свърши.

Виктория не знаеше какво да му каже. Той се бе променил толкова много за два дни. Съвсем не приличаше на човека, който открадна документите й и продаде черната перла. Сега Биано беше тъжен и уязвим и Виктория усети, че я привлича.

— Страхуваш ли се от Томи? — попита тя.

Последва дълъг миг на мълчание. Стоеше абсолютно неподвижен. Сетне започна да говори. Гласът му беше много тих, почти недоловим от тропическия вятър.

— Не знам защо, но нещо стана с мен в нощта, когато Джо ме преби със стика за голф. Загубих самоувереността и твърдостта си. Въобразявам си, че съм същият, но не е така. Отначало помислих, че се страхувам от Джо и Томи. Но сега смятам, че е нещо друго. Не се боя, че Томи ще ме нарани… а че няма да мога да отмъстя за Карол.

Биано говореше, без да я поглежда. Красивият му профил беше осветен от далечната луна и от лъча на хотелския прожектор.

— Тя сама би ни помолила да го направим — рече Виктория.

— Не, никога не би го поискала. Карол беше медицинска сестра. Все ми казваше: „Стига, Биано, зарежи това. Не си заслужава“. — Той се поколеба, после продължи. — Цял живот съм бил сам. Дори с родителите си бях самотен, защото не разговаряхме за чувствата си. Един измамник не допуска това. Учат те да играеш някаква роля и никога не показваш какво изпитваш. Стискаш зъби, играеш играта и не проявяваш слабост. Само скапаняците го правят. Но ето че аз проявявам слабост. Една стара циганска поговорка казва: „Ако не вярваш в измамата си, и мишената няма да повярва“. Вярвал съм в твърде много измами. Правил съм се на толкова много хора, че вече не знам кой съм. Разпродал съм се — парче по парче. От глупост. Единственият човек, с когото можех да разговарям, беше Карол. Тя ме разбираше. Родителите й я възпитаха по същия начин, но тя отхвърли тези ценности. Говорихме за тези неща като деца. После, когато отидох в затвора, Карол ми каза: „Онова, което си откраднал, няма да те нахрани. За да си сит, трябва да внимаваш какво правиш“. Мислех, че ще се гордея, след като извърша някоя измама, но никога не оставаше нищо. Нямах наследство, което да предам на децата си. Нито деца. Всичко беше заблуда. Карол имаше право. Сега ми остана само отмъщението. Това е достойно за съжаление чувство и непрекъснато намалява у мен. Не мога да събера достатъчно омраза. Затова седя тук и се чудя дали ще бъда в състояние да извърша тази измама.

Виктория не знаеше какво да каже.

— Карол ме излъга, за да спаси живота ти…

Биано се обърна.

— Тя никога не е била свидетел на побоя — продължи Виктория. — Искаше да осъдят Джо Рина. Тя те обичаше, Биано… толкова много, че рискува живота си заради теб. Използва ме, но аз не й се сърдя, защото тя беше причината да дойда тук. Знаеш ли какво си мисля?

— Не.

— Карол ни доведе тук. Тя ни свърза и очаква нещо от нас. Може би не отмъщение, може би се опитва да ни научи на нещо. Сигурна съм, че ни гледа… Години наред бях обвинител на боклуци като Джо и Томи Рина. За тях хората нямат стойност, освен като престъпници и използвачи. Може и да ни убият, но вече не могат да ни контролират, защото ние не искаме нищо, освен тях. Обичайните методи — пари, подкупи и сплашване — няма да подействат срещу нас и това ни прави силни. Карол искаше да те предпази и даде живота си. Това е наследство, Биано. Не можеш да го похарчиш или изтъргуваш, но то може да нахрани душата ти със спомена.

Настъпи тишина, после Биано хвана ръката й, задържа я за миг, стана и влезе в апартамента. Това съвсем не беше най-добрата й заключителна реч, но Виктория се надяваше, че му е въздействала.

Томи се беше изкъпал и преоблякъл в копринената риза, която брат му наскоро бе донесъл от Китай. Джо каза, че копринените буби са били отгледани по специален начин и ризата струва цяло състояние. Томи бе дал на Калиопа още хиляда долара. Обясни й, че има работа в офиса на казиното. Остави я край рулетката да гризе нокти и да се чуди дали да заложи на червено или на черно — дилема, която часове наред щеше да обсебва мислите й.

Когато Дакота се появи в бар „Фламинго“, Томи не можа да повярва на късмета си. Тя се приближи до него и се усмихна.

— Има промяна в теб — каза тя, като погледна зелената му копринена риза и го хвана за ръката.

— Ами, същият съм си — отговори той.

— Изгарям от нетърпение да видя какво представлява етажът на най-богатите комарджии.