Мошеникът

Виктория свърна, разби на трески някаква ограда и подкара по меката почва. Едва управляваше микробуса, но съумяваше да го държи под контрол, насочвайки се на югозапад. Гумите оставяха дълбоки дири и разпръскваха кафява кал, която се виждаше от пътя на заревото на просветляващото небе. През задното стъкло Биано видя, че ченгетата спряха до линейката. Слязоха и се вторачиха в полето. С тях беше и Бузини. Микробусът бе набрал преднина, но полицаите се качиха в колите и подкараха след него.

Пристигнаха на летище „Дийп Уотър“ в шест и пет. Слънцето тъкмо се подаваше над хълма.

— Ако братовчед ми Лий не е дошъл навреме, ще отидем в затвора — каза Биано.

В края на пистата бе спрял червено-сив двумоторен самолет „Кинг Еър“.

— Ето го — посочи Дъфи.

Виктория натисна газта. Полицейските коли се приближаваха. Микробусът стигна до самолета и Биано скочи, преди Виктория да спре. Втурна се към пилота, който се бе облегнал на крилото.

— Вдигай това нещо, Лий! — извика Биано.

Лийланд Х. Бейтс погледна приближаващия се ескадрон от коли и стъписан поклати глава.

— Обикновено правиш нещата по-гладко — отбеляза той и бързо се качи в самолета.

Полицейските коли вече бяха на пистата.

Дъфи и Виктория грабнаха синята брезентова чанта и Роджър, изскочиха от микробуса и хукнаха към „Кинг Еър“.

Лийланд запали моторите и веднага зави наляво.

— Ще бъде трудно, но ще опитаме — каза той. — Ще ме извините, но ще пропусна предварителните маневри. Дръжте се…

Самолетът изрева и се насочи право срещу полицейските коли, които бяха спрели в средата на пистата. Но разстоянието беше достатъчно и точно преди да блъсне първата кола, Лийланд издигна самолета. Една от гумите закачи покрива на най-близкия автомобил.

— Мамка му! — възкликна Виктория.

Беше притиснала Роджър до гърдите си. Сърцето й биеше като обезумяло. Сетне погледна Биано, който се хилеше.

— По-вълнуващо и от първата ми нощ в затвора — каза той.

Дъфи се усмихна. Още беше задъхан и гърдите го боляха. Беше изтощен. Да се престориш, че получаваш епилептичен припадък беше адски трудна работа.

Малкият самолет зави на запад и се отправи към Маями.

20. Пеенето

Всички търсеха Томи Рина. Управителят на етажа на най-богатите комарджии описа Дакота на администратора, който я помнеше добре и в осем сутринта отключиха стаята й. Посрещна го отвратителна воня на повръщане. Видяха Томи проснат по лице на леглото, само по обувки и чорапи. Приличаше на дрогиран поклонник на секта. Събудиха го и той изпъшка, седна в леглото и присви очи, като видя Арнолд Бузини и две ченгета от охраната.

— Махайте се оттук, да ви го начукам — изръмжа той.

— Направиха удар в казиното — обясни Бузини.

— Изчезвайте! Трябва да се облека — каза Томи, придърпвайки завивките към слабините си.

Те излязоха и той се опита да стане.

— По дяволите…

Главата му се пръскаше. Препъвайки се, Томи влезе в банята, пусна душа и застана под струята. Беше адски зле. Имаше чувството, че ще умре.

И тогава започна да си припомня какво се беше случило… Богинята… Напиването… Чукането, за което имаше смътен спомен.

— Господи, какво количество изпи оная кучка!

После си спомни какво бе казал Бузини, отвори вратата на банята и се провикна:

— Хей, Бузини… какъв удар са направили?

Двайсет минути по-късно те седяха в малкия кабинет на Арнолд Бузини. Томи говореше по телефона с брат си. В съседната стая преглеждаха фалшивите зарове и инвалидния стол. Разбраха къде са били пробити заровете и сега вече знаеха, че са ги измамили. Джо беше бесен, но както винаги, говореше спокойно.

— Томи, ти си само един самоходен надървен пенис… Мислиш единствено за жени.

— Стига, Джо, не беше така.

— Първо удрят бижутерския магазин със сто бона. Добре, дребна работа. Тъпо е, но ще го преживея. Но това сега… Над един милион долара, Томи. Ти си там, на място, а шефът на смяната не може да те открие. Натирил си оная червенокоса духачка в моята вила и чукаш друга проститутка, докато ни обират… Никой не може да те намери.

— Джо… Виж какво…

— Каква е ползата от теб, като мислиш с оная си работа? Навсякъде имам проблеми. А ти само ги влошаваш.

— Не ги влошавам, Джо. Ако миналия месец в Ню Джърси не бях аз, щяха да те осъдят.

— Тази линия е отворена, Томи — избухна Джо. — Сигурно ни подслушват. Използвай поне веднъж шибаната си глава, да ти го начукам.

Джо почти никога не губеше контрол и не псуваше, затова думите му накараха Томи да изтрезнее.

— Какво искаш да направя?

— Загубил си един милион долара. Или ги намери, или ги плати от личните си средства.

— Исусе, що за сделка е това? Ти непрекъснато харчиш пари за разни тъпотии, но никога не ги плащаш от джоба си.

— Когато аз загубя пари, Томи, това е защото се е случило нещо непредвидено. После анализирам грешката си и никога не я повтарям. А ти губиш пари, защото не можеш да си държиш патката в гащите. Правиш една и съща грешка по три пъти на седмица. Затова или намери парите, или ги възстанови. Нямаш друг избор.

И Джо затвори.