Мошеникът

Качиха се в караваната и Виктория я настани на канапето до ранения Роджър. Дакота вече я гледаше с уважение.

Десет минути по-късно Виктория намери малката едноетажна болница в Ливингстън. Медиците от спешното отделение видяха Дакота, сложиха я на носилка и я вкараха вътре, а Виктория взе Роджър и също влезе. Попълни формуляра за приемането на Дакота, използвайки моминското име на майка си, Бейкър, после извика една от медицинските сестри да прегледа териера.

— Какво му се е случило? — попита отзивчивата жена. — Прилича на рана от огнестрелно оръжие.

— Не знам. Намерих го пред дома й. Мисля, че приятелят й я е пребил и е стрелял по кучето — излъга Виктория.

Искаше й се да може да лъже като Биано.

— Ще повикам доктор Котън да го прегледа — рече медицинската сестра.

Два часа по-късно вкараха Дакота в операционната. Далакът й кървеше най-малко от дванайсет часа. Кръвното налягане и пулсът й бяха толкова ниски, че застрашаваха живота й.

След операцията лекарят излезе разтревожен.

— Загубила е много кръв. По едно време сърцето й спря. Отстранихме далака и я напълнихме с кръвна плазма. Положението й се стабилизира, но… знам ли.

— Кога ще можете да бъдете сигурни? — попита Виктория.

— Един господ знае. Повиках полицията. Тя явно е била бита, затова ще ми трябват вашите показания. Ченгетата са тръгнали.

— С удоволствие ще говоря с тях — каза Виктория. Знаеше, че трябва да се измъква.

Трябваше да вземе Роджър. Започна да обикаля коридорите, като питаше за доктор Котън. Накрая намери една млада жена с обикновено лице, която държеше Роджър и тихо му говореше. Задницата му беше превързана.

— Ваше ли е кучето? — укорително попита лекарката, когато Виктория влезе в кабинета.

— Не, на приятелката ми.

— Това куче е било простреляно. С оръжие с голям калибър.

— Ах! — възкликна Виктория. Искаше да се махне колкото може по-бързо. Протегна ръце и взе териера.

— Не трябваше да го зашивам. Аз не съм ветеринарен лекар, но обичам животните и не можех да го оставя така. Нужни са му силни антибиотици за предпазване от инфекция — нравоучително каза лекарката и в същия миг пейджърът й иззвъня. — Извинете. Не си тръгвайте.

Излезе от кабинета, а Виктория грабна Роджър и го занесе в караваната. Изкара превозното средство от паркинга точно когато полицията пристигна. Допреди няколко дни Виктория би извърнала поглед от страх, но сега самоуверено махна на ченгетата и бързо се отдалечи от болницата.

24. Разработване на пасището

Някой удари по вратата на склада и когато отвори, Стив видя Кийт Съмърланд, който стоеше на прага с разкървавена глава. Томи се приближи до него.

— Какво е станало с тебе, бе?

— Тя ме удари — отговори Кийт, като се държеше за ухото. Беше решил да не казва истината.

— Казах ти да внимаваш с нея.

Томи излезе и огледа пустия паркинг и лимузината. От Дакота нямаше и следа. Знаеше, че ако е избягала, може да повика полицията.

— Да вървим — каза той, размахвайки пистолета.

Всички тръгнаха към лимузината. Томи гледаше гневно Кийт, от чието ухо още течеше кръв.

— Тъпанар! Какво правеше? Обарваше я, нали?

— Не, Томи, само се обърнах за миг и тя…

— Затваряй си устата. Изчезвай. Джо имаше право, когато те уволни. После ще се разправям с теб.

Биано се зачуди как е възможно Дакота да удари толкова силно Кийт. Та тя едва говореше. Сетне, докато вървеше към колата, той видя нещо да проблясва на светлината на уличната лампа. Вгледа се и видя какво е.

Обувка с висока платформа. Биано се усмихна. Браво, Вики, помисли той.

Томи го набута в лимузината до Стив и Дъфи и накара Джими и Уейд да седнат отпред. Потеглиха, оставяйки Кийт Съмърланд до портата. Още се държеше за главата.

Пътуваха, без да разговарят. Биано намести очилата с дебелите лупи на носа си и погледна Томи, чието изражение не показваше нищо.

— Какво зяпаш? — озъби се мафиотът.

— Ами… Не искам да бъде нетактичен, но… ами, хората на обекта, където отиваме… те не знаят, че там има петрол. Ще бъде добре, ако не разберат този факт.

— Тогава няма да им кажем — рече Томи.

— Уволниха ме. Ако се появя там с цяла група хора, те ще се усъмнят, че има нещо.

— Не искаш да видя залежите, така ли? — попита Томи.

— Не… Не става дума за това… Но ако ме видят да оглеждам мястото, ще станат подозрителни. Ще бъде по-добре, ако обиколим с колата.

— Още не съм решил какво ще правим, затова млъквай. Заболя ме главата.

Пристигнаха в Оук Крест малко след полунощ и обиколиха люцерновата нива на Карл Харпър. На лунната светлина видяха прясно боядисаните тръби и цистерни, на които с бели букви пишеше ФКГП. Томи запали лампата в лимузината и извади красивата лъскава брошура на компанията. Вторачи се в цветните снимки, после отново погледна през прозореца и видя същите тръби и цистерни.

— За какво са всички тези тръби? — обърна се той към Дъфи.

— Ами, попитай доктор Кларк. Той е геологът. Аз съм физик.