Московска афера

В 14,30 часа Алон се върна в стаята си в „Риц-Карлтън“ и се приготви за битка. Единствените му оръжия бяха миниатюрно радио и джобен компютър. Точно в 15,03 часа той се качи в асансьора и слезе във фоайето. Спря за кратко на рецепцията, откъдето се снабди с цял куп брошури и карти, и излезе през въртящата се врата на улица „Тверская“. След като извървя половин пресечка, Алон се закова намясто и протегна ръка към улицата, сякаш викаше такси. Една сребриста волга седан спря незабавно до тротоара. Габриел се качи в нея и затвори вратата.

— Шалом65 — поздрави го мъжът зад волана.

— Дано да е така.

Колата потегли, а Алон погледна часовника си: 15:06. Време е за последно сбогом, Елена. Време е да се качиш в колата.

* * *

Елена Харкова се промъкна тихо в спалнята за гости и започна да си събира багажа. Сгъването и прибирането на дрехите в сака й действаше успокояващо, затова извърши тези дейности много по-внимателно от необходимото. В 15,20 часа набра номера на мобилния телефон на Соня. Никой не отговори на обаждането й и тя почувства как я залива паника. Набра номера втори път — много бавно — и този път Соня вдигна след третото позвъняване. Елена я информира с възможно най-спокоен глас, че децата са стояли достатъчно на слънце и че е време да се прибират. Гувернантката направи плах опит да протестира — децата, каза й тя, не били изглеждали толкова щастливи от много дни, — но Елена настоя. След като сложи край на разговора, тя включи устройството, което приличаше на най-обикновен МР3 плейър, и го сложи във външното отделение на сака си. После набра отново номера на Соня. Този път не можа да се свърже с нея.

Елена приключи със събирането на багажа и се вмъкна в спалнята на майка си. Парите си стояха там, където ги бе оставила — на дъното на скрина, скрити под дебел вълнен пуловер. Тя затвори тихо чекмеджето и се върна във всекидневната. Майка й я погледна и направи опит да се усмихне. Нямаше какво повече да си кажат — снощи си бяха казали всичко — и нямаше смисъл от повече сълзи.

— Искаш ли малко чай, преди да тръгнеш?

— Не, мамо. Няма време.

— Върви тогава — каза Светлана. — И нека ангелът господен бди над теб.

Телохранителят Лука Осипов, бивш служител на елитния отряд „Алфа Груп“, посрещна Елена отвън в коридора. Той свали багажа й по стълбите и го натовари в багажника на една лимузина. Когато колата се отдели от тротоара, Елена каза спокойно, че трябва да се отбият до „Дом на набережной“, за да вземе някакви книжа от кабинета на съпруга си.

— Ще ми отнеме само минута-две — обясни тя. — Разполагаме с достатъчно време, за да стигнем до Шереметево навреме.

* * *

Лимузината на Елена Харкова набра скорост по Кутузовски проспект, а след нея се устреми втора кола. Зад волана й седеше Антон Улянов. Бивш правителствен шпионин, сега той работеше за Аркадий Медведев, началника на частната охранителна служба на Иван Харков. Улянов бе вършил безброй работи за Медведев — повечето доста съмнителни от етична гледна точка, но никога преди не му бяха нареждали да следи съпругата на човека, който му плащаше. Не знаеше защо са му възложили тази задача, но знаеше, че е важна. Следвай я по целия път до летището — беше му казал Медведев. — И не я изпускай от поглед. Ако го направиш, ще ти се прииска никога да не си се раждал.

Улянов караше на петдесетина метра зад лимузината и си пусна музика. Не му оставаше нищо друго, освен да се настани удобно и да се приготви за едно дълго, отегчително пътуване до Шереметево. Ето такива задачи обичаше — отегчителни. „Остави вълненията на героите — обичаше да казва той. — Така ще живееш по-дълго“.

Както се оказа, пътуването не беше нито дълго, нито отегчително. В действителност свърши внезапно пред хотел „Украйна“. Колата нарушител изскочи от дясната му страна, но както впоследствие си призна, той изобщо не я забеляза. Спомняше си момента на сблъсъка: чудовищния удар, грохота на изкривена стомана и счупено стъкло, после въздушната възглавница избухна в лицето му и всичко потъна в мрак. Така и не разбра колко дълго е бил в безсъзнание. Смяташе, че са минали само няколко секунди, защото първото, което видя, беше добре облечен мъж, крещящ през избитото стъкло на език, който не разбираше.

Антон Улянов не се опита да комуникира с мъжа. Вместо това трескаво затърси мобилния си телефон. Откри го миг по-късно, притиснат между пасажерската седалка и смачканата врата. Номерът, който набра, беше на апартамента на Аркадий Медведев на Воробьовите хълмове.

* * *