Московска афера

Габриел нагласи тъмните си очила. От прошарената перука скалпът го сърбеше ужасно. Навот търкаше ръката си над лакътя. Той винаги успяваше да се нарани леко, когато се притесняваше за развоя на някоя операция.

— Трябва да допуснем, че Аркадий е инструктирал наблюдателите да следват Елена, където и да отиде, включително и по пътя до летището утре следобед. Ако наблюдателят види, че се отбива неочаквано в „Дом на набережной“, ще съобщи на Медведев. А Аркадий е свикнал да бъде подозрителен. Разбираш ли какво имам предвид, Габриел?

— Да, Узи — отговори педантично Алон. — Мисля, че разбирам. Трябва да се погрижим наблюдателят да не я проследи утре, защото цялата работа ще отиде по дяволите.

— Може да го убием.

— Малко пътно произшествие ще свърши работа.

— Да кажа ли на началника на тукашната централа, че ще имаме нужда от още една лада?

— Каква кола използват наблюдателите?

— Мерцедес S-класа.

— Борбата няма да е съвсем равностойна, нали?

— Няма.

— Тогава по-добре да вземем служебен автомобил. Някой, който ще издържи на удара. Кажи на шефа на централата, че искаме да вземем лимузината на посланика. Всъщност кажи му, че ще ни трябва и самият посланик. Той наистина е много добър, нали знаеш.

* * *

Елена Харкова беше напуснала апартамента на майка си само веднъж през онзи ден — нещо, което Аркадий Медведев и наблюдателите му не намериха за обезпокоително и не си направиха труда дори да докладват. Излизането беше за кратко: отиде с колата до блестящия нов гастроном на същата улица, където, придружена от двама телохранители, бе закупила продукта за приготвянето на летен борш. Остатъкът от следобеда двете с майка й прекараха в кухнята, където се препираха игриво за различни рецепти както в ранната младост на Елена.

До вечерта супата беше изстинала достатъчно, за да става за ядене. Майка и дъщеря седяха заедно на масата в трапезарията, между тях имаше свещ и самун черен хляб, телевизорът в съседната стая предаваше мълчаливо речта на президента от стадион „Динамо“. Бяха минали почти двайсет и четири часа от пристигането на Елена в Москва, но майка й старателно избягваше да обсъжда причината за необичайното й посещение. Сега тя подхвана темата за пръв път — не с думи, а като остави внимателно писмото от дъщеря си на масата. Елена го погледна за момент и продължи да се храни.

— Ти си в беда, скъпа.

— Не, мамо.

— Кой беше мъжът, когото изпрати да ми донесе това писмо?

— Приятел. Някой, който ми помага.

— В какво?

Елена остана мълчалива.

— Напускаш съпруга си?

— Да, мамо, напускам го.

— Нарани ли те?

— Лошо.

— Удари ли те?

— Не, никога не ме е удрял.

— Значи има друга жена?

Елена кимна, без да откъсва очи от храната си.

— Тя е просто деветнайсетгодишно дете. Сигурна съм, че Иван ще нарани и нея един ден.

— Не трябваше да се омъжваш за него. Молих те да не се омъжваш за него, но ти не ме послуша.

— Знам.

— Той е чудовище. Баща му беше чудовище и той е чудовище.

— Знам. — Елена се опита да хапне малко супа, но бе загубила апетит. — Съжалявам, че с децата не те виждахме по-често през последните години. Иван не ни позволяваше. Това не е извинение. Трябваше да му се опълча.

— Не е нужно да се извиняваш, Елена. Знам повече, отколкото си мислиш.

По бузата на Елена се търкулна сълза. Тя я избърса, преди майка й да я види.

— Много съжалявам за начина, по който се държах с теб. Надявам се да ми простиш.

— Прощавам ти, Елена. Но не разбирам защо дойде в Москва.

— Трябва да свърша нещо, преди да напусна Иван. Трябва да защитя себе си и децата.

— Да не смяташ да задигнеш парите му?

— Това няма нищо общо с пари.

Майка й не настоя да научи повече. Тя беше съпруга на партиен член. Знаеше за тайните и ограниченията.

— Кога възнамеряваш да му го кажеш?

— Утре вечер. — Елена замълча, после добави многозначително: — Когато се върна във Франция.

— Съпругът ти не е от хората, които приемат леко лошите новини.

— Никой не знае това по-добре от мен.

— Къде смяташ да отидеш?

— Още не съм решила.

— Ще останеш в Европа или ще се прибереш в Русия?

— В Русия вече няма да е безопасно за мен.

— Какво говориш?

— Може да се наложи да отведа децата някъде, където Иван няма да е в състояние да ги намери. Разбираш ли какво ти казвам?

Съпругата на партийния член разбираше чудесно.

— Ще ги видя ли някога отново, Елена? Ще видя ли някога отново внуците си?

— Може да мине известно време дотогава. Но… да, ще ги видиш отново.

— Време? Колко време? Погледни ме, Елена. На мен не ми остава много време.

— Оставила съм малко пари в долното чекмедже на скрина. В момента това е всичко, с което разполагам.

— В такъв случай не мога да ги приема.

— Довери ми се, мамо. Трябва да вземеш тези пари.