Московска афера

Когато самолетът кацна в Женева, беше почти 13,30 часът. Елена слезе по стълбите и чу съобщение, че полет 1338 на „Суисеър“ за Москва очаква последните си пътници. Тя пристигна на изхода на следващия терминал пет минути преди излитането и прие чаша шампанско от стюардесата, докато се настаняваше на седалката си. Този път неин спътник беше мъж в средата на петдесетте с гъста прошарена коса и тъмни очила, каквито носят хората, които са чувствителни към светлината. Той бе отворил кожена папка и толкова съсредоточено пишеше нещо, че сякаш не забеляза присъствието й. Когато самолетът се издигна над Алпите, мъжът откъсна лист хартия от папката си и го остави в скута й. На листа имаше миниатюрно копие на „Две деца на плажа“ от Мери Касат, нарисувано с химикалка. Елена се обърна и го погледна изумено.

— Добър ден, Елена — каза Габриел. — Радвам се да ви вида отново.

54. Москва

Аркадий Медведев беше уникален случай в руската история. Бивш борец срещу дисидентите от Пето главно управление на КГБ, той бе започнал да възстановява отломките от вече несъществуващата служба, когато през 1994 г. получи телефонно обаждане от един свой стар подчинен на име Иван Харков. Иван имаше предложение за него: искаше Медведев да изгради и оглави частна охранителна служба, която да защитава семейството му и процъфтяващата му глобална финансова империя. Аркадий прие предложението, без да пита каква заплата ще получава. Той знаеше достатъчно за бизнеса в новата капиталистическа Русия и си даваше сметка, че заплатата — поне тази, отбелязана в трудовия договор — не означава нищо.

Аркадий Медведев бе служил добре на Иван в продължение на петнайсет години и Иван, от своя страна, го бе възнаградил повече от щедро. В момента Аркадий печелеше повече от милион долара годишно, което не бе никак зле за бивш агент от тайните служби, който нямаше и рубла след падането на комунизма. Но парите бяха само част от компенсацията за услугите му. Имаше представителни разходи и служебни дрехи. Автомобил „Бентли“, апартаменти в Лондон, в Южна Франция и на Воробьовите хълмове в Москва, където живееха само най-богатите. И жени — жени като Оксана, двайсет и три годишна красавица от провинцията, която Медведев бе измъкнал от един суши бар преди две седмици. Оттогава тя живееше в неговия апартамент, разсъблечена в различни степени.

Ако в работата му за Иван имаше някакъв недостатък, това бяха телефонните обаждания, които получаваше във възможно най-неподходящите моменти. Както можеше да се очаква, телефонът му иззвъня точно когато двамата с Оксана бяха на път да постигнат върховно удоволствие. Окъпан в пот, Аркадий се пресегна към апарата и поднесе неохотно слушалката до ухото си. Разговорът, който последва, беше кратък, но развали напълно настроението му. Когато затвори телефона, Оксана продължи оттам, където ги бяха прекъснали, но на Медведев вече му беше безразлично. Накрая тя се просна върху гърдите му и захапа разочаровано ухото му.

— Омръзнах ли ти вече?

— Не, разбира се.

— Тогава какъв е проблемът, Аркадий?

Проблемът, помисли си той, беше Елена Харкова. Тази вечер тя пристигаше в Москва на извънредно посещение. Иван хранеше подозрения по отношение на мотивите й. Искаше да бъде поставена под постоянно наблюдение. Не желаеше повече изпълнения като онова в Сен Тропе. Нито пък Аркадий Медведев. Той погледна към Оксана и й каза да се облича. Пет минути по-късно, когато тя вече напускаше апартамента, Медведев вдигна отново телефона и нареди на хората си да заемат позиции.

* * *

Елена си поръча бяло вино, Габриел — черно кафе. И двамата решиха да опитат равиолите с горски гъби. Тя отхапа една-единствена хапка и после нападна хляба си.

— Не ви ли харесва храната? — попита я Алон.

— Не е много добра.

— Всъщност е далеч по-добра от обичайното. Кога сте пътували за последен път с пътнически самолет?

— Преди доста време. — Тя погледна през илюминатора. — Предполагам, че приличам на родината си. Отначало нямах нищо, после притежавах почти всичко. Ние, руснаците, залитаме от една крайност в друга. Сякаш никога не правим нещата както трябва.

Обърна се и го изгледа.

— Може ли да говоря открито, без да се притеснявам, че мога да нараня чувствата ви?

— Ако се налага.

— Изглеждате нелепо с тази маскировка. С къса коса ви харесвах много повече. А и тези очила… — Харкова поклати глава. — Ужасни са. Не трябва да носите тъмни стъкла. Те прикриват цвета на очите ви.

— Опасявам се, че точно това е идеята, Елена.

Тя отметна кичур коса от лицето си и попита къде ще я скрият, след като получи политическо убежище. Тонът й беше нормален, сякаш водеше любезен разговор със съвсем непознат човек. Габриел й отговори по същия начин:

— В неделя вечерта, вместо да се качите на самолета обратно за Женева и Ница, ще се качите на самолет за Тел Авив. Престоят ви в Израел ще е кратък, не повече от ден-два.

— А след това?