Московска афера

— Товарен самолет? — Иван удари с длан по гишето. — Жена ми не може да лети с товарен самолет. Трябва да вземем определени мерки за сигурност. Това просто е невъзможно.

— Тогава се съмнявам сериозно, че днес ще излети за Москва, мосю.

Елена се приближи предпазливо до гишето.

— Майка ми ме очаква, Иван. Не мога да я разочаровам. Ще хвана някой пътнически самолет.

Чиновникът махна с ръка към компютъра си.

— Мога да проверя разписанието на отлитащите самолети и да потърся свободно място, стига да желаете.

Харков се намръщи, после кимна. Чиновникът се разположи зад компютъра и натисна няколко клавиша. Миг по-късно издаде долната си устна и поклати бавно глава.

— Съжалявам, днес няма нито едно свободно място за полетите от Ница до Москва. Както навярно знаете, мосю Харков, по това време на годината имаме много посетители от Русия. — Натисна още няколко клавиша. — Но има още една възможност.

— Каква?

— След час има полет на Швейцарските международни авиолинии до Женева. Ако пристигне навреме, мадам Харкова може да хване от Женева самолета на „Суисеър“, който излита в два следобед за Москва. Той трябва да пристигне на летище Шереметево в осем часа тази вечер.

Иван погледна към Елена.

— Това ще бъде много дълго пътуване. Защо не изчакаш, докато оправим нещата с тези документи?

— Вече казах на майка, че ще пристигна тази вечер. Не искам да я разочаровам, скъпи. Нали чу как звучеше по телефона.

Иван погледна към чиновника.

— Трябват ми три места в първа класа — едно за жена ми и две за телохранителите й.

Още няколко почуквания по клавиатурата. И ново поклащане на главата.

— Има само едно свободно място в първа класа и нито едно в икономичната. Но мога да ви уверя, че мадам Харкова ще бъде в пълна безопасност. Ако искате, мога да й уредя ВИП ескорт от охраната на летището.

— От кой терминал излита самолетът?

— Първи терминал. — Чиновникът вдигна телефона. — Ще уведомя охраната.

* * *

Младият мъж зад гишето не работеше за авиокомпания „Ривиера“, а беше младши офицер от Френската служба за вътрешна сигурност. Телефонният разговор, който проведе след излизането на Иван и Елена, не беше със служителите на швейцарските авиолинии, а с началника му, който седеше в задната част на микробус, паркиран точно пред залата за заминаващи. Когато получи обаждането му, офицерът в микробуса се свърза с регионалния щаб в Ница, който, от своя страна, изпрати съобщение до командния център в Лондон. Новината стигна до джобния компютър на Габриел, който се преструваше, че разглежда часовници „Ролекс“ в един безмитен магазин на летището. Той напусна магазина с празни ръце и тръгна бавно към изхода.

* * *

Елена се опита да се раздели с него на тротоара, но в пристъп на галантност Иван категорично отказа. Той се нареди заедно с нея на безкрайната опашка за билети и завърза спор с нещастния служител относно маршрута на пътуването й. Купи малък подарък за майка й и накара Елена да се закълне, че ще му се обади незабавно, щом кацне в Москва. А накрая, докато тя се приготвяше да мине през охраната, й се извини още веднъж за неприятностите, които й беше причинил по време на брака им. Тя го целуна за последен път и когато премина от другата страна, се обърна, за да му помаха за сбогом. Иван вече се отдалечаваше, заобиколен от телохранителите си, с притиснат до ухото телефон.

През следващия половин час Харкова се занимава с рутинни дейности. Намери изхода на терминала. Изпи едно кафе със сметана в претъпкан бар. Купи си куп вестници и списания. Но през повечето време просто обикаляше насам-натам. За пръв път от много години Елена беше сама. Не съвсем сама, помисли си тя, защото някой със сигурност я наблюдаваше, но освободена от досадното присъствие на телохранителите на Иван — поне за няколко часа. А скоро щеше да е свободна от тях завинаги. Трябваше само да изпълни една малка поръчка в Москва. Не можа да се сдържи и се усмихна на иронията. Трябваше да се върне в Русия, за да се освободи. Каза си, че го прави не само заради себе си, но и заради своята страна. Тя беше съвестта на Русия. Нейният спасител.

Загрижена да не изпусне полета, Елена застана пред вратата десет минути по-рано от необходимото и зачака търпеливо да й разрешат да се качи на борда на самолета. На седалката до нея седеше швейцарско джудже със слънчев загар, което не спря да се мръщи през цялото пътуване. За обяд имаше спаружен сандвич и бутилка топла минерална вода. Елена изяде всичко от подноса си и засипа с благодарности смутената стюардеса за любезното обслужване.